Игор Росоховатски - Гост

— Какво смятате да предприемете сега? — попита Юрий.

Майорът разбра защо му задават този въпрос и по-широко отвори очи, сякаш пропъждаше дрямката от подпухналите си клепачи:

— А какво щяхте да предприемете вие, ако и на вас оставаше толкова време?

Юрий за миг се стъписа.

— Може би същото, което и вие — ще се помъча да разбера защо трупът се е озовал в градината на Гомозов.

— Радвам се, че мненията ни съвпадат — усмихна се Котлов. — Първо да се запознаем по-подробно с делото за несправедливото уволняване от работа на А. В. Гомозов. Ей сега лейтенант Кротков ще донесе делото от архива. Впрочем на времето Гомозов е работил в същия гараж, където е бил и Стеблев. — Той помълча малко, като размишляваше, и добави: — И на същата длъжност.

… След час и половина тримата вече пътуваха с колата по познатия път. Отминаха къщата, в която живееше Гомозов, отминаха и къщата на Стеблев, свърнаха по пресечката и излязоха на широката улица, водеща към гаража.

В канцеларията им казаха, че монтьорът Стеблев е отишъл в склада. Един услужлив счетоводител им предложи да ги заведе.

В склада ги посрещна магазинерът, нисичък, пълен човек с разкошен перчем и малки приветливи очички, които се стрелкаха на всички страни.

— Стеблев ли? Беше, беше тук… — Извинителна усмивка. — Само преди две-три минути си отиде. — Досетлива усмивка. — Дали не е във второ хале?

— А вие как се казвате? — поинтересува се майорът.

— Лобода, Степан Трофимович, приятно ми е да се запознаем. — По широкото лице на магазинера цъфна доволна усмивка.

— И сте работили тук, когато Гомозов е бил монтьор?

— Гомозов ли? — Вместо усмивката се появи израз на напрегнато припомняне. И — с усмивка на облекчение: — Да, да, то се знае! Работя тук вече цели петнадесет години. Отначало като шофьор на КрАЗ, а после катастрофирах и станах магазинер. Ветеран, така да се каже.

— Мнението ви за монтьора?

— За кой от двамата? — с извинителна усмивка уточни Лобода.

— Хайде тогава и за единия, и за другия — предложи майорът.

— Малко познавах Гомозов. Беше затворен човек. Отначало казваха, че е справедлив, честен. А после, когато написаха писмо срещу него и взеха да разследват случая, стана ясно, че си има доста грехове. А Стеблев е хубав, добър човек. Е, случва му се да се натряска до козирката, но затова пък на другия ден работи като звяр.

— Дворът му далече ли е оттук?

— О, не. Веднага зад оградата. Погледнете през прозореца. Ей там, дето се вижда ябълката.

Лейтенантът и Юрий също се приближиха до отворения прозорец. Юрий с крайчеца на окото си следеше майора и видя, че Котлов не гледа към двора на Стеблев. Оказа се, че просторният двор на гаража граничи не само с мястото на Стеблев, но и с двора на неговия съсед, който бе чул вика. Оттам се чуваха гласове и свиреп кучешки лай.

На Юрий му се искаше по-скоро да се махне оттук. Усещаше, че се задушава от чуждите чувства на страх, злоба, омраза, презрение. Една тлъста муха се мяташе в паяжината. Духаше на кръв и смърт. Юрий целият тръпнеше от отвращение. И отново с учудване си помисли за хората, които се ровят в калта, но успяват да не се омърсят. Какво им помага?

Отчасти той вече знаеше отговора. Помнеше виновния израз на майора, когато разговаряше с жената на убития. „Чувства се виновен, защото е останал жив, а друг е загинал“ — мислеше си Юрий.

… На връщане от гаража майорът помоли шофьора да спре пред двора на Стеблев. Заедно с лейтенанта и Юрий той отново влезе в градината и още веднъж огледа мястото, където се предполагаше, че е лежало тялото на Седих.

— Аха! — извика Котлов. — А защо старши лейтенантът е трябвало да падне непосредствено върху лехите? Между него и земята е можело да има нещо друго. — Майорът клекна, за да разгледа лехите. После изтърси ръце, махна от куртката си някаква зелена буболечка. Сетне се изправи и каза:

— Тук е имало чувал и старши лейтенантът е паднал върху него. Затова мястото със смачканите картофи е по-късо от тялото му. Сега става ясно и защо е влязъл в градината, и защо ударът с камъка е бил нанесен по тила му, и защо в юмрука му имаше спирачни гумички.

Лицето на майора болезнено се сгърчи, няколко пъти той пое дълбоко въздух, преди отново да заговори:

— Такъв си беше той… Учудващо доверчив… Мамеха го, а той продължаваше да вярва на хората. Не от глупост, а заради принципите си. Опитваше се да възпитава хората с доверие. За такива като него казват, че „не са от тоя свят“.