Игор Росоховатски - Гост

Юрий знаеше, че всичко е било точно така. Ала станалото му се струваше някак нереално, недействително, като кошмар. Убийците бяха най-обикновени хора, без изразени отклонения в мозъчната дейност. И според свидетелството на отдел „Кадри“ са работили добре, получавали са премии…

Потънал в мислите си, Юрий не забеляза как изведоха Лобода и той остана в кабинета насаме с майора. Струваше му се, че току-що са ударили него с камък по тила, че него са намушкали с нож, разкъсвайки вътрешностите му с непоносима болка. Омраза, каквато никога досега не бе изпитвал и която не можеше да се изрази с изчисления и формули, се надигаше от глъбините на съзнанието му, тровеше всичките му мисли, обагряше ги в кървавочервено. И той не се опитваше да я спре, защото му беше нужно непременно и бързо, още в същия миг да разбере нещо много важно, без което не ще може да остане, какъвто е. Още повече се терзаеше с мъчителни въпроси, изостряше мъката и отвращението си.

И когато стигна до истински бяс, до отчаяние, вече на самия край на пропастта заби в съзнанието си като нож още един въпрос: „А ако на мястото на Лобода бяха хората, които познавам — Михаил Дмитриевич, Сергей Павлович, този майор, лейтенантът? Или Аля?“

И изведнъж му стана от ясно по-ясно: нито Аля, нито който и да било от познатите му хора не можеха да се окажат на мястото на Лобода. У тях нямаше заслепяваща злоба, хищна жестокост, никой от тях не би могъл да престъпи чертата, отделяща човека от звяра.

Най-после Юрий успя да си поеме дъх. В кървавия мрак, който бушуваше в съзнанието му, потекоха освежителни, светлосини струи. И с предишната бързина той започна да си задава нови въпроси. Пак си спомни виновния тон на майора, докато разговаряше с вдовицата, и си помисли за удивителното чувство, наречено състрадание, за възприемането на чуждата болка като своя. Отново и отново си спомни за Аля с нейните опасения и грижи, с тревогите и неразумно-всеотдайната й любов…

Заедно с майора Юрий се качи в колата, за да се върне в болницата. Знаеше, че вече не може да го спаси, но ако посявката от гъбички, която бе оставил в лабораторията на болницата, вече е узряла, може би ще успее да спаси града от епидемията, ще помогне на десетки хора да се излекуват от странната болест, за чието възникване поради случайното стечение на обстоятелствата можеха да го заподозрат.

Срещу колата бързаха дървета и къщи, тролейбуси и минувачи по тротоарите. А някъде отиваше на работа или се връщаше у дома си млада жена, без да подозира, че със светлината на своята любов сега спасява от смърт хиляди и хиляди човешки същества.

— И тъй, смятате ли, че сте научили нещо? — попита Сергей Павлович.

Юрий мълчеше, сякаш не бе чул въпроса му. Спомни си хилядите книги, прочетени в библиотеката, където се бе вмъкнал самоволно, и взетите за него от Аля, от Сергей Павлович. Сравняваше прочетеното с преживяното и си мислеше, че ако изживее всичко, описано в книгите, може би ще се научи да прави безпогрешни изводи.

Мислеше си:

„Хората са безпомощни преди всичко защото винаги зависят от обстоятелствата. Такива ги е създала природата — и това е първото и най-важно обстоятелство. Природата е дала на организмите им твърде груба структура, което осигурява относителна независимост от условията на външния свят, и в същото време им е предоставила известна възможност за свободно маневриране, но в ограничени рамки: малко насам, мъничко натам. Тази свобода на организма се регулира от състоянието на неговата вътрешна среда — човекът може да не яде, да не диша, да стои на горещо или на студено, но до известни граници. Това дава отражение върху неговите замисли и желания. Прекрачването на установените от природата рамки се наказва със смърт, при което смъртта на един индивид или смъртта на цял милиард няма значение. Известно значение има само съдбата на вида.“

„Но дори в тези условия те са много различни. «За него няма място на Земята» — казва един. «Мъдростта и доброто са неразделни» — твърди друг. Те ме сътвориха, като ми дадоха всичките си достойнства и ме предпазваха от недостатъците, въплъщавайки в мене мечтите си за могъщество. Ще бъда ли такъв, какъвто са ме замислили, искам ли да стана такъв? А какъв съм бил в самото начало?“

Той си спомни своето раждане. Как бе започнало то? От кой момент бе започнал да осъзнава себе си? Цареше топъл и уютен мрак… Болка… Да, той бе почувствал болка! Изглежда, всичко започваше от нея. Впрочем имаше и студ. Болка и студ… Или студ и болка? Желание да избяга от тях, да се скрие. Започна да търси средства за защита…