— Горкият заек! — с облекчение се разсмя Юрий. — А на вас големи благодарности. Подсказахте ми пътя. И ако някога успея да формулирам достатъчно ясно и точно алгоритмите на своето мислене, вие пръв ще узнаете това. А засега ми пожелайте успех.
„Не, той няма вина за възникването на епидемията — помисли си Михаил Дмитриевич. — Съвпадението по време с кражбата на епруветките е случайност. Сега, след като е създал лекарството, той има заслуга за прекратяването на епидемията…“
— Евалд Антонович, не ме ли познахте?
Слабият човек с изпъкнали лопатки и остри лакти внимателно погледна госта. Около очите му се събраха и разбягаха напрегнати бръчки. Той се усмихна.
— Вие трудно би трябвало да ме познаете! Нали сте ме виждали само болен, в креслото!
Наистина не беше лесно в този подвижен като живак, жестикулиращ човек да се познае безпомощният паралитик, в креслото-капсула, когото Юрий бе срещнал преди време в коридора на медицинския център.
— Имах ориентир — адреса ви — приветливо каза Юрий. — И стимул — вашата покана. И още нещо — вашето обещание…
— Помня: да ви разкажа за изследванията ни. Ще го изпълня.
— Сега ли?
— Може и сега. Елате.
Дълго обикаляха лабораториите — от етаж на етаж. Евалд Антонович показваше на Юрий гигантски триъгълни колби, в които вкарваха смеси от различни елементи пускаха през тях електрически изпразвания и получаваха аминокиселини. Автоматичните бъркалки със застрашителен шум разбъркваха съдържанието. По табла̀та на камините припламваха и гаснеха контролни лампички в ректификационните колони с тихо шумолене струяха течности. Потрепваха стрелките на миливолтметрите, манометрите, мановакуумметрите. От време на време суперцентрофугите започваха да бръмчат като комари. Евалд Антонович запознаваше госта си с резултатите от анализа на първобитните организми и протоорганизмите, демонстрираше с явно удоволствие как от коацерватите се образуват сложни съединения.
В една от лабораторите той показа на Юрий колекции от „метеоритен живот“, запозна го с хипотезите за неговото космическо зараждане.
— Помислете поне върху следните факти — каза той и буйно размаха дългите си ръце. — Шестдесет и три процента от всички атоми в човешкото тяло са водородни. А в космоса най-разпространеният елемен е водородът. Ако не смятаме инертните елементи, след него се нареждат кислородът, въглеродът, азотът. И в нашето тяло са същите четири „кита“: водород, кислород, въглерод и азот. С метеоритите в космическотото пространство постоянно пътешестват органически съединения. Там има мравчен алдехид, цианацетилен, дървесен спирт, мравчена киселина, метанимин… Разбирате ли какво значи това? Нали те са основа на аминокиселините? Нима всичко това не е стрелка на компас, която сочи посоката?
Той тържествено погледна госта, който съвсем спокойно и малко снизходително каза:
— Прав сте, това е много по-близо до истината от предишните хипотези, с които ме запознахте.
— Говорите така, сякаш отдавна сте разбулили тайната за зараждането на живота — с нескрита ирония подхвърли Евалд Антонович. — Но макар вече да е натрупала доста наблюдения, космическата микробиология все още не е отговорила на въпрос номер едно.
— Не разчитам на постиженията на космическата биология.
— А на какво разчитате?
Юрий мълчаливо сви рамене и се извърна. Евалд Антонович никак не се смути.
— Знаете нещо, неизвестно на съвременната наука?
— Всичко зависи от гледната точка.
Евалд Антонович реши, че Юрий хитрува, за да избегне отговора.
— Разбирахме се по-добре, когато бях болен.
— Тогава размишлявахте повече.
— В науката е прието първо да се натрупат факти, а чак след това да се размишлява над тях.
По лицето на Юрий се появи насмешлива усмивка.
— Нима природата не е натрупала достатъчно факти? Всеки миг тя прави безброй експерименти. Има над какво да се размишлява, нали?
— Това е демагогия! — извика Евалд Антонович.
Юрий пропъди насмешката от лицето си и примирително докосна ръката на своя събеседник:
— Представете си един затворен свят и живеещите в него същества: микробите в капка вода или в епруветка, хората в ракета, на Земята, в звездната система — все едно къде, но в затворено пространство. Могат ли микробите да научат за себе си нещо съществено, ако не излязат извън пределите на капката или епруветката?
— Добър ден, Виктор Олегович!
Кустович вдигна от книжата голямата си, късо подстригана глава и веднага позна госта. Намръщи се и каза:
Читать дальше