Игор Росоховатски - Гост

Не, не е така! Всичко това дойде по-късно, а отначало имаше дрямка в топлия мрак, лениво блаженство. Нищо не проблясваше, не бодеше, не болеше, не радваше, не тревожеше, не възмущаваше, не извисяваше, не принизяваше… Той се чувстваше едновременно като нищо и като нещо, затворено в себе си, разтворено в себе си, разтопено и разслоено във всичко, което можеше да се случи, неподвижно и плаващо в дремещата си мощ, която още не съзнаваше. Усещаше само себе си — своите взаимодействащи в пълен мрак атоми и молекули.

Оттогава много пъти беше губил и намирал себе си. Отваряше вратата към света, за да пусне при себе си тревогата и болката, радостта и удоволствието, скръбта и нежността. Светът го прие, защото самият той бе станал частица от света.

Умислен, Юрий машинално подаде ръка на Сергей Павлович. Той я стисна, като го гледаше в недоумение. Юрий се сепна и бързо каза:

— Много ви благодаря. Познанството ни беше приятно и полезно. А сега извинете, чака ме работа.

— Кога ще се видим пак? — попита Сергей Павлович.

— Ще ви се обадя.

С бързи крачки той излезе от Института по философия и без да се озърне, тръгна по Зелената улица. Знаеше, че сега никой не го следи. И си мислеше:

„Ще дам лекарството и рецептата за приготвянето му на човека с характеристика, изчислена по моята формула:

“

„Автоматът е приготвил лекарството в нужното количество. За останалото ще се погрижат самите хора.“

„Полето на взаимодействие определя структурата и на организма, и на личността, но не определя поведението.“

„«Невероятно, но факт», както казват хората.“

В резултат на разсъжденията у него възникна мисълта за още един психологически експеримент: „Ще му дам всичко това, но няма да му кажа кой съм. Ще проверя: първо, дали се досеща кой съм; второ, дали ще ми повярва; и трето, как ще се съчетае реакцията от появата им с реакцията спрямо това, което ще му дам?“

Небето беше забулено с облаци. То слизаше все по-ниско и по-ниско. Лястовиците летяха в кръг и надаваха тревожни крясъци. Скоро щеше да се разрази буря. Променяше се влажността и радиоактивността на въздуха. Усилваха се смущенията в ефира, припламваха къси, още невидими е просто око електрически искри. Юрий чувстваше всичко това и още много други неща: безброй сигнали непрекъснато минаваха през мозъка му и носеха информация за света. След като знаеше толкова много за него, той поиска да отгатне невъзможното: местонахождението в даден момент на електрона. „Навярно — мислеше си той — тогава ще мога да предскажа поведението на човека с абсолютна точност…“

Михаил Дмитриевич се мъчеше да не гледа човека, седнал, срещу него. Знаеше, че по очите му той веднага ще разбере всичко. „В дадения момент — мислеше си Михаил Дмитриевич — е важно само онова, за което е дошъл: лекарството и рецептата за неговото приготвяне. Но дали това ще разсее подозрението, че има пръст в избухването на епидемията? Може би е дошъл с лекарството, защото иска да изкупи вината си? И още един въпрос: дали изобщо знае, дали се досеща, че го подозират? А ако знае, какви чувства буди у него човешката подозрителност?“

Михаил Дмитриевич не гледаше седналия срещу него, но върху ретината на очите му се бе отпечатал образът на този човек и непрекъснато се предаваше в разпознаващите области на паметта, макар че беше отдавна разпознат. Прав нос с широки ноздри, корави и изпъкнали устни, бърза игра на лицевите мускули, рязко променящ се израз на лицето. И ако улучеше момента, човек можеше само през очите, които се променяха още по-бързо, да надникне вътре в същността му, да докосне онова, което някога беше сиво вещество с разноцветни жилки, отглеждано в колба, тогава все още безпомощно и беззащитно, но вече криещо в себе си страшна взривна сила.

„Родителят се взира в своята рожба — помисли Михаил Дмитриевич за себе си в трето лице. — В своята рожба, която е престанал да разбира. Или все още е възможно да я разбере?…“

Той остана недоволен от мислите си: „Ако не го разберем, на какъв контакт с разумни същества от друга планета можем да се надяваме? Той е дете на човешкия разум, човешки син е. Но дали разбираме, както трябва, поне собствените си деца? Поне себе си?“

Чу се проточен слаб тътен, заглушен от двойните прозорци. В синьото небе остана чезнеща ивица. От малкия ракетодрум бе излетял кораб към Луната.

„Изяжда още една порция атмосферен озон — мислеше си Михаил Дмитриевич, като изпращаше с поглед кораба. — Колкото и да усъвършенстваме корабите си, те разрушават атмосферния щит, а засега все още не го възстановяваме, както трябва. И излиза, че всяка нова крачка напред струва късче живот. А супермозъкът не е крачка, а скок напред. Над пропастта или в пропастта?“