Игор Росоховатски - Гост

Когато извади ръката си, пръстите й бяха също като по-рано, само че кожата им издаваше едва забележими сребристосинкави отблясъци. Юрий протегна другата ръка към външната стена на синтезатора, напипа отначало таблото, после нониусите и изключи синтезатора.

Дълго търси из шкафовете, преди да намери спиртник. Запали го и пъхна в огъня току-що синтезираните си пръсти. Пламъкът се отклони. Той го улови в шепата си — пламъкът затрептя и с тихо съскане угасна.

В същия шкаф намери дебела метална плоча. Сложи я на пода и силно я натисна с пръстите на ръката. Пръстите минаха през цялата плоча и дори се забиха малко в пода.

— Ха така! — каза Юрий и запя: — Ха така, ха така, ха така…

Той се канеше да направи в своя организъм най-съществената поправка от момента на раждането си. По-рано само бе пременял формата на носа или устата, за да не го познаят. За това не му беше необходима сложна апаратура.

Като подреждаше внимателно на пода краищата на проводниците и маркучите, той започна да подготвя ваната на синтезатора…

Върху екрана на пулта, срещу делението, означаващо седми квадрат на космодрума, замига синята лампичка на индикатора. Дежурният незлобиво изруга по адрес на младите немирници, които не ги свърта у дома. Не се съмняваше, че това е нова лудория на така наречените „зайци“ — момчета и момичета, които жадуват за космически подвизи и неизвестно как проникват през двата кордона.

Той се свърза по уредбата с охраната на седми квадрат и заповяда да открият „зайците“, да им издърпат по стар обичай ушите и да ги отпратят в училищата им с всички „почести“.

Ала след половин час началникът на охраната на квадрата доложи на дежурния, че не са открили никакви „зайци“, и плахо попита дали не е станала грешка.

— Да не се носи слух, че не съм в ред с очите? — лукаво подметна дежурният.

— И таз добра, какъв ти слух! — започна да се оправдава началникът на охраната.

Без да го слуша, дежурният продължи:

— Дори да е така, би трябвало да знаете, че ЦСЕ 5 5 ЦСЕ — Централен стражеви екран. никога не греши.

— Ама аз съвсем друго исках да кажа — жално се обади началникът на охраната. — Може и шега да сте си направили…

— Какво-о? — като побеснял бик изрева дежурният. — За такива шеги…

Началникът на охраната изключи уредбата. Минаха най-малко четиридесет минути, преди да се реши да докладва повторно, че в квадрата не са забелязани никакви външни лица.

— Накарайте подчинените си три пъти да претърсят квадрата! Нека поработят всички едновременно! — вилнееше дежурният. — Ще видим чии очи не са на мястото си!

— Точно така направих! — рапортува началникът на охраната. — Две отделения три пъти претърсиха квадрата.

— Ей сега идвам при вас — закани се дежурният с глас, който не предвещаваше нищо добро.

Няколко минути по-късно той пристигна с „газката“, погледна електронните локатори в ръцете на войниците от охраната, пренебрежително присви очи и махна с ръка.

— Това не върши работа. „Зайците“ сега са опашати, научиха се да прикриват следите си. Така се екранират, че нито един локатор не може да ги открие.

— В такъв случай и вашият ЦСЕ нямаше да ги „види“ — престраши се началникът на охраната.

— Да, прав сте — удивено каза дежурният.

— Ако трябва да бъда точен — съвсем се окуражи началникът на охраната, — в двата предишни случая „зайци“ бяха момчетата от школата за млади космонавти. Те проникваха през съседния квадрат. Така им е по-лесно.

— Нима и днес си играе някой от школата за млади космонавти? Изпитва своите сили и нашето търпение?

Началникът на охраната смяташе, че нито един въпрос не може да остане без отговор. Но не го споходиха нови мисли и той изрече първото, което му дойде наум:

— Като го намерим, ще научим.

И веднага съжали за думите си, защото дежурният промени тона:

— Значи предлагате пасивно да чакаме? Хайде да помислим заедно! Ако „заекът“ иска да излети самостоятелно…

Той изпитателно изгледа началника на охраната, който старателно се преструваше, че нищо не разбира. Стана нужда дежурният да попита:

— Как трябва да постъпим?

Началникът на охраната завъртя глава като кон, който се опитва да отхвърли хамута. Дежурният се смили и назидателно каза:

— Трябва да го търсим само в ония кораби, които са заредени с гориво. А те са съвсем малко, нали?

По лицето на началника на охраната се изписа пределно възхищение.