Даян Робинсън - Самотникът и лилията

Бавно отвори вратата и стъпи на тухления под на верандата. Нямаше никой, но през градината тя виждаше жени, които прислужваха в кухнята. Забърза към тази страна на къщата, която бе обърната към реката. През клоните на вечнозелените дъбове тя видя отблясъците на придошлата от пролетните води река. Над главата си чу тропотът от ботушите на Филип по дъските на горната веранда. После чу нервното му чукане по стъклото на френския прозорец и думите му: „Влизам!“, след което хукна между дъбовете. Стегнатият корсет й пречеше да бяга. Поемаше си въздух с мъка. Високите токове и широките поли също бяха препятствие. Проклинаше наум женската мода. Движейки се така трудно, тя се озова на пътя, почти до блестящата Мисисипи.

Спря за миг да отдъхне. Пътят вече беше пред нея и тя се почувства почти свободна. Изведнъж чу звук от мъжки ботуши, стъпили върху паднал клон. Филип я следваше… Ужасът я скова. Тя го усещаше все по-близо и по-близо. Не можеше да стои тук като животно в капан. Трябваше да опита. Карес събра полите си, пое дълбоко въздух и хукна към дигата. Там стоеше закотвено плоскодънното корабче. Щеше ли да успее да скочи вътре и да развърже въжето преди Филип да я настигне?

— Аурора, Аурора! — слабият бриз носеше виковете му.

Тя се обърна и видя, че тича след нея с широки разкрачи. Обръщайки се пак към пристанището, съзря кораба, но си помисли, че няма шанс да достигне до него, преди той да я хване. Освен това не беше достатъчно силна да изтласка тежкия съд от брега. Но тя видя нещо друго. Една пирога с елегантно изправена в нея фигура се плъзгаше по блестящата река към пристанището на Сан Рьогре. За момент тя остана като омагьосана. Широките рамене и гордата глава бяха на Люсиен.

В този миг две ръце я сграбчиха и в нея се втренчиха лудите, животински очи на Филип. Тя започна да се бори с него, но полата и сатенените чехли, натежали от калната почва по дигата, работеха против нея.

— Ти не престана! — ръмжеше Филип. — Винаги си искала него.

Карес чуваше гласа му като изпод земята. Очите й щяха да изскочат от орбитите под натиска на ръцете му, които я стискаха за гърлото. „Люсиен, о, Люсиен!“ — тихо проплака тя. Знаеше, че ще умре от ръцете на Филип, също като Аурора.

Внезапно ръцете му пуснаха гърлото й. Тя политна, но запази равновесие и не успя да падне в калта. Наоколо ухаеше на теменужки. Задъхвайки се, тя наблюдаваше Филип, който стоеше като омагьосан, втренчен в сребристите води на Мисисипи. След това мина край нея сякаш не съществуваше и се насочи към бурните води на реката.

— О, разбирам! Тя е друга. Не си ти! — извика Филип. — Но ти се върна при мен, както обеща… Аз идвам! Аурора!

Той нададе вик и се хвърли във водата с разтворени ръце, като че ли искаше да прегърне някого.

Карес наблюдаваше ужасена как бързото течение на реката го поглъща. Той изчезна. Не се виждаше нищо друго, освен тъмната вода, докосвана от лунна светлина.

— Скъпа! — извика Люсиен, тичайки бързо откъм пристанището.

Тя се обърна към него с разтворени ръце, твърде изтощена, за да се движи. Достигайки я, той я грабна в прегръдките си, сякаш беше безтегловна. Тя се притискаше до него и хлипаше от облекчение.

— Хайде, скъпа, да се махаме оттук! — рече Люсиен, след като и двамата можеха да говорят. — Той си отиде и повече няма да те безпокои.

Той я поведе към къщи, като я подкрепяше през кръста. Уханието на теменужки беше изчезнало.

— Той беше луд — каза Карес, бършейки сълзите си. — Убил е и Аурора и Доминик.

— Значи не е било самоубийство! — възкликна Люсиен. Огромен товар се смъкна от раменете му. — През всичките тези години си мислех, че се е самоубила, понеже е разбрала, че не я обичам. Но аз установих това, едва, след като се оженихме. Това беше грешка.

— Не се обвинявай, скъпи. Тя и Филип са били любовници. Мисля, че той й е бил омръзнал, разбрал го е и затова я е убил — разсъждаваше Карес. — Той мислеше, че аз съм Аурора, която се е върнала при него. Беше ужасно.

— Едно не мога да разбера, скъпа, защо помоли Филип да те закара до „Бон Шанс“? — попита той озадачено. — Видях ви, когато излязохте от будоара на Соланж и си помислих, че отивате да се усамотите в дома на Филип. Отидох там и трябва да призная, че бях готов на убийство; мислех, че ще ви заваря в имението. Разбрах, че изобщо не сте ходили там, но Филип се е готвел да замине за „Шен Върт“ сутринта. Тръгнах към доковете и разбрах, че корабчето му току-що е отпътувало. Някой ми каза, че Филип спешно трябвало да придружи една лейди до „Бон Шанс“. Ето защо се забавих толкова. Спирах при Сониер, спирах в „Шен Върт“ и почти изгубил надежда, реших да отдъхна малко у дома, преди пак да потегля. Когато те видях да се бориш с него, разбрах, че съдбата ме е изпратила, но мислех, че съм закъснял.