Даян Робинсън - Самотникът и лилията

Тя наблюдаваше кошмара, в който сама участваше, да се развива пред очите й. Филип извади от гардероба бледолилава рокля в стил, излязъл от мода преди години. Полата беше проядена от молци, но Филип не забелязваше това. Последваха сатенени бледовиолетови чехли с изтъркани токчета, лилав корсет, завързан с черна панделка, фуста и бледолилави копринени чорапи с черни сатенени жартиери с теменужки върху тях.

Карес потръпна при мисълта, че трябва да облече дрехите на мъртвата жена. Но ако искаше да избяга от този луд, трябваше да поддържа в болната му фантазия мисълта, че Аурора е жива.

— Иди да видиш дали е готова специалната ни вечеря, докато се обличам. Искам да те изненадам — опита да се усмихне тя.

Той трябваше да излезе. Не можеше да се разсъблича пред него.

— Не се бави. Нямам търпение да сме заедно.

Той се забави на вратата и тя спря да диша, като мислеше, че никога няма да се отърве от него. Но Филип излезе. Тя скочи на крака и претърси стаята за нещо, което можеше да й послужи за оръжие. Съзнанието й беше хаос от страх, отвращение и яд. Трябваше да облече дрехите на Аурора, за да спечели време и да избяга. Не смяташе да сменя бельото. Само роклята, обувките и чорапите, понеже щеше да ги забележи.

Тя се справи много трудно с роклята без помощта на камериерка. Погледна се в огледалото и видя, че ружът й е изтрит, а косата й — объркана. Пръстите й потрепериха още веднъж, когато посегна към четката за коса на мъртвата, но трябваше да направи прическата си като нейната. Пое дълбоко въздух, грабна сребърната четка и я прокара през косите си.

Тя видя, че перуката липсва от поставката и разбра, че Доминик я е взела, за да я носи на вуду церемониите. Вдигна косата си на кок и се наложи да използва фибите на Аурора. Трябваше, освен това да гледа портрета й, за да наподоби прическата.

Успя по някакъв начин. Като сравни образа си в огледалото с портрета, самата тя се уплаши от приликата. Когато облече роклята, също изтръпна. Беше точно нейният размер. Чехлите също й пасваха перфектно.

Докато стоеше и се взираше в огледалото, й се стори, че усеща мирис на теменужки. Тя се обърна, очаквайки да съзре Аурора, но нямаше нищо, освен студ, ухание на теменужки и тишина.

— Но ти си тук, в стаята — каза Карес, втренчена в портрета.

Внезапно тишината бе разкъсана от падането на една книга от библиотеката до камината. Тя падна само на няколко стъпки от краката на Карес, като че някой я взе от лавицата и я хвърли на пода. Докато гледаше книгата, изведнъж си спомни за скрития изход, за който й бе казал Люсиен, намиращ се някъде тук, в стаята на Аурора.

Почукване на вратата я стресна. Чу се гласът на Филип:

— Готова ли си, скъпа? Масата е подредена и чакаме само теб, за да бъде сервирано.

Свободата беше пред нея, а Филип стоеше точно отвън. Той не трябваше да влиза. Тя трябваше да спечели време.

— Ще дойда след минута, скъпи! Не бързай, искам да те изненадам. Искам да изглеждам точно както си спомняш — извика тя.

— Ще чакам, но с нетърпение. Какво са няколко минути в сравнение със седем години — каза Филип.

Карес въздъхна облекчено и започна да опипва дърворезбата на библиотеката, като натискаше всеки дървен лист или цвете, за да намери скрития механизъм. Стомахът й се сви от притеснение. Претърси цялата стена до камината. Най-накрая, когато се разплака от разочарование, тя натисна средата на едно цвете, което приличаше на магнолия и библиотеката се отвори. Миризмата на влага и мухъл, която я удари в носа, се смеси със студения теменужен въздух в стаята.

Имаше стълби, но тя знаеше, че няма да ги вижда, след като вратата се затвори. Погледна назад към спалнята и видя, че някой е запалил тръстиковата лампа до леглото. Бързо я грабна.

— Благодаря ти — прошепна Карес, като се обърна за момент към празната стая.

Знаеше, че нечие присъствие я наблюдава и чака. След това влезе в прохода и затвори вратата на библиотеката след себе си.

Фина дантела от паяжини висеше по иззиданите тухлени стени, от двете страни на тесните стълби. Карес държеше лампата високо и внимателно си проправяше път към първия етаж. Като стигна дъното на стълбите, тя се спря за миг, преди да натисне дръжката на вратата. Нямаше представа точно къде на първия етаж се отваря тази врата, дали няма да има някой прислужник и накъде да тръгне, ако се измъкне незабелязано.

Постоя така известно време, като хапеше устни и премисляше всички възможности. Реши, че не може да разчита нито на робите, нито на надзирателя. Пътят край реката бе единствената възможност. Щеше да върви по него, да мине покрай „Шен Верт“ и да стигне до „Бон Шанс“, въпреки че нямаше представа от разстоянието. Слънцето вече залязваше, но щеше да изгрее луната. Тя се реши и отвори вратата. Озова се в една от стаите, използвани за склад. Карес я прекоси и застана до вратата, която извеждаше към верандата на първия етаж. Спря и се ослуша.