Даян Робинсън - Самотникът и лилията

Той и се усмихна.

Невиждана до сега паника обхвана Карес, докато го гледаше. Той си мислеше, че тя е Аурора. Кръвта й се смрази, когато разбра, че той е луд, но това бе подвеждаща, строго пресметната лудост.

— Изпий го, скъпа! Уверявам те, че опият имаше само в брендито. Ние сме тук сами, с изключение на робите. Цвайг е пиян в къщата на надзирателя. Той също не можа да издържи на бренди с опиум. Никой няма да ни безпокои, а Зои подготвя специална вечеря за нас, както в добрите стари времена.

Карес отпи малка глътка от чашата, която той поднесе до устните й. Значи от наркотика я боли глава. Тя се разтрепери, когато установи, че е сама в празната къща с един луд. Робите нямаше да й помогнат. Те не можеха да вдигнат ръка срещу французин.

— Ти спа повече, отколкото си мислех, Аурора. Сега е късно следобед — подкачи я той, като отмести един кичур от лицето й.

Тя се вкамени от това докосване. Повдигаше й се. Трябваше да се концентрира, за да може някак си да излезе от този кошмар. Това бе единствената й надежда за оцеляване…

— Доминик е запазила всичките ти рокли в гардероба. Тя ги проветряваше редовно, понеже също вярваше, че ще се върнеш. Но обиците ти ги няма. Мисля, че тази кучка Доминик ги е взела в Нови Орлеан, когато се представяше за теб. Затова я убих. Тя оскверняваше паметта ти. Тя трябваше да бъде наказана. Опита се да те уплаши, като накара Паскал да сложи змията в гардероба ти. Той не й отказваше нищо, но този глупак беше взел пепелянка и можеше да те убие. Видях го да внася в кошница змията в двора сутринта, когато оставих визитката си. Той ми каза, че прави това само за да те сплаши, за да търсиш помощта на Доминик, но аз знаех, че трябва да я убия.

— Тя си мислеше, че е по-силна от теб и беше решена да го покаже. Прерязах гърлото й, както ти правеше с пилетата, които принасяше в жертва. — Той каза всичко това със задоволство, а в очите му блестеше гордост от онова, което е направил за нея.

Карес си помисли, че ще припадне. Филип беше високият французин, излязъл от хижата на Доминик. Чувствата й се сблъскаха в съзнанието й, щом разбра, че Люсиен не е убиецът. Но тя беше сама в тази изолирана плантация с един луд…

— Изпий си кафето, за да можеш да се облечеш. Решил съм вечерята да бъде сервирана на верандата пред будоара ти, както правехме, когато Люсиен отсъстваше — говореше той, като държеше чашата до устните й.

Тя знаеше, че за да го надхитри, трябваше да се съгласява с него. Дори се опита да се усмихне. Значи Аурора и Филип са били любовници и са се срещали, когато Люсиен е отсъствал от плантацията. Но те не са били кръвни роднини. Защо тогава Аурора не се е омъжила за Филип, а за Люсиен!

— Ето, изпих си кафето — прошепна тя и подаде чашата на Филип.

— Трябваше да се противопоставиш на майка си и да се омъжиш за мен — каза той, като че четеше мислите й. — Знам, че ти се страхуваше от нейната сила на магьосница, от триковете, които бе научила в Сент Доминго. Но единственото, което тя искаше, беше помощта на Люсиен за дълговете на баща ми — въздъхна Филип. — Това ме направи толкова ревнив онази нощ, мислех си, че той ще се върне, ще те докосва. Това ме накара да загубя контрол, скъпа. Затова направих всичко, което се случи — обясни той, а стеснените му очи се напълниха със сълзи.

Погледна я за миг и продължи:

— Но ти си отмъсти. Нямаше те цели седем години. Остави ме да изкупя вината си. Чаках толкова дълго. Ти обеща, че дори ако те убия, ще се върнеш и ще ме преследваш. Спомням си как се смееше, понеже знаеше, че съм ядосан и искам да те убия, ако не мога да те притежавам. Аз всъщност нямах намерение да го правя, но ти продължаваше да ми се смееш. Трябваше да те спра — обясняваше той с разумен тон, сякаш в това имаше перфектен смисъл.

— Ти си ми простила, Аурора, нали? — Той я погледна с умоляващи очи.

Карес внезапно разбра защо очите му винаги й изглеждаха толкова странни. Те бяха очи на луд, хладнокръвен убиец.

— Простих ти — промълви тя.

— И затова се върна, нали?

— Да, затова се върнах — повтори тя, заеквайки от страх, но почти възвърнала контрол.

— Знаех, че няма да стоиш далеч от мен завинаги, но ти ме накара да чакам толкова дълго — каза Филип, вдигайки ръката й до устните си.

Карес едва се удържа да не издърпа ръката си. Ако я докоснеше по по-интимен начин, беше сигурна, че ще закрещи и никога няма да спре.

— Но аз трябва да се контролирам. Имаме на разположение цяла нощ. Първо нашата вечеря, която ще ни събере отново. Ще извадя това, което искам да облечеш, всичките любими неща — рече той, изправи се на крака и тръгна към гардероба.