Нора Робъртс - Отрова

— Трябва да вървя. Не мога да оставя бедния Чарли да се мъчи сам с тези досадници. Приятно ми беше, господин Кътър. Пилар, ще ти се обадя следващата седмица. Можем да обядваме заедно.

— Разчитам на теб — отвърна Пилар и вдигна виното си, докато Сюзън се отдалечаваше. — Извинявай. Долината не е по-голяма от едно малко градче, където всички се познават. Трудно можеш да отидеш някъде и никой да не те забележи.

— Защо ми се извиняваш?

— Стана ми неудобно. — Тя остави виното и плъзна пръсти по столчето на чашата. — И както каза майка ми, сега ще тръгнат приказки.

— Наистина ли? — Той взе ръката й. — Тогава, нека да им дадем повод да приказват. — Дейвид вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Харесва ми тази Сюзан — каза той, докато Пилар го гледаше изненадано. — Тя ми даде стимул да направя това. Какво мислиш, че ще раз каже утре на Лора, когато и се обади?

— Мога само да гадая. Дейвид? — По ръката й преминаха тръпки! Дори когато издърпа неговата, кожата и продължи да пламти. — Аз не търся… нищо.

— Работата е, че и аз също. Докато не те видях. — Той се наведе свойски напред — Хайде да направим нещо греховно..

Кръвта се качи в главата и.

— Какво?

— Ами… — Гласът му се снижи и премина в шепот — да си поръчаме десерт.

Напрежението, което бе затаила в гърдите си, се превърна във весел смях.

— Чудесно!

Беше наистина чудесно. Да карат към дома през нощта под студените звезди и призрачната бяла луна. Музиката от радиото свиреше тихо, докато те си говореха за книгата, която и двамата бяха чели напоследък. По-късно Пилар щеше да си спомни колко странно бе да бе да се чувства едновременно отпусната и възбудена.

Въздъхна, когато зърна светлините на Вила Джиамбели..Ето я и къщата. Колко жалко! Беше излязла за вечеря почти тресяща се от нерви и напрежение, а ето че сега съжаляваше, че не може да остане по-дълго.

— Децата все още са будни — рече Дейвид, Видя, че къщата за гости е осветена като коледна елха. — Ще ги убия.

— Да, забелязах какъв ужасен и груб баща си. И колко много децата ги е страх от теб.

Той я погледна развеселено.

— Няма да се разсърдя, ако ги видя да треперят поне мъничко от мен.

— Боя се, че вече си закъснял. Но бъди горд, че си отгледал и възпитал две щастливи и умни деца.

— Все още работя по въпроса. — Той почука с пръсти по волана. — Тео имаше известни неприятности в Ню Йорк. Дребни кражби в магазините, проникване в чужди къщи. Успехът му в училище, който никога не е бил кой знае колко висок, съвсем закъса.

— Съжалявам, Дейвид. Пубертетът е труден период Още по-трудно е, когато има само един родител. Мога да ти разкажа няколко истории за Софи, от които да ти настръхнат косите. Синът ти е чудесно момче. Мисля, че поведението му е напълно нормално.

— Поведението му всъщност доста ме стресна. Давах им прекалено много свобода. Защото така беше по-лесно, Нямах достатъчно време за тях през деня, нито пък ми оставаше достатъчно енергия вечер. Беше ми по-трудно е Мади, отколкото с Тео, когато майка им ни напусна, така че на нея обръщах повече внимание, отколкото на него.

— Това са вторичните угризения на съвестта — рече Пилар. — Знам всичко за тях.

— Аз бях изпаднал направо в еретични. Между другото, това е една от причините да купя микробус и да прекося цялата страна, вместо да взема самолет. Нищо не сплотява по-добре семейството от едно пътуване от три хиляди мили, затворени в един автомобил.

— Много храбро от твоя страна.

— Искаш да кажеш безразсъдно? — Той зави по алеята. — Аз бях главният дегустатор на кашите, които забъркваше Мади. Беше ужасно.

Пилар се разкикоти.

— Нали ще ни съобщиш, ако се появи конкурент. — Тя посегна да отпори вратата, но той прехвърли ръка през рамото й и я спря.

— Остави. Нека да завършим вечерта както трябва.

Нервите й се опънаха. Какво точно имаше предвид Дейвид, питаше се Пилар, докато той излезе и заобиколи микробуса. Трябваше ли да го покани в къщата? Със сигурност, не.

Можеше да му позволи само да я изпрати до вратата. Щяха да си кажат лека нощ, може би щяха да се целунат, съвсем безобидно. Като приятели, напомни си Пилар и излезе от колата.

— Благодаря. Беше чудесна вечеря и чудесна вечер.

— За мен също. — Дейвид взе ръката й и не се изненада, когато установи, че е ледена. Беше забелязал как в очите й отново се връщат безпокойството и напрегнатостта, както когато отвори вратата. Но реши да не им обръща никакво внимание. Нямаше намерение да се разстройва от факта, че изнервя една жена.