Нора Робъртс - Отрова

Джина говореше, малкото вързопче в ръцете й, което представляваше поредния му наследник, ревеше, малкият Чезаре удряше барабанчето си, дъщеря му Тереза-Мария се въртеше, така че Донато сериозно се замисли дали да не отвори вратата, да изхвърли цялото си семейство от самолета и да се отдаде на забравата.

Само майка му си седеше тихо и безмълвно, но единствено, защото беше пила хапче за сън, хапче против въздушна болест, хапче против алергия и Бог знае още колко други хапчета, които бе преглътнала с две чаши мерло, преди да си сложи черната маска на очите и да отлети в отвъдното.

Тя беше прекарала по-голямата част от живота си, или поне онази, която той си опомняше, под влияние на най-различни лекарства и в опиянение. В момента Донато Джиамбели размишляваше върху тази нейна велика мъдрост.

Но можеше само да седи с вибриращи слепоочия, да пустосва и да изпраща леля си Тереза по дяволите, затова че бе настояла цялата фамилия да предприеме това пътуване.

Защо Господ го бе наказал с подобно семейство?

Не че не ги обичаше. Разбира се, че ги обичаше. Но бебето беше дебело като коледна пуйка, а Джина непрекъснато го кърмеше, за да напълни ненаситната му уста.

Някога тези гърди бяха направо произведение на изкуството. Златисти, твърди и с вкус на праскова. Сега приличаха на балони и ако се опиташе да ги вкуси отново, сигурно щяха да миришат на бебешка повърня.

А тя вече си правеше устата за още едно бебе.

Жената, за която някога се беше оженил, бе съвършена, зряла, похотлива, непрекъснато готова за секс и напълно лишена от мозък. Беше направо идеалната жена. За кратките пет години на брака им тя се превърна в дебела, отпусната лелка, чиято глава беше пълна единствено и само с бебета.

Какво чудно имаше тогава, че той си търсеше удоволствията някъде другаде?

— Дони, мисля че този път zia 2 2 Zia (ит.) — леля. — Б.пр. Тереза ще ти направи голямо предложение и ние всички ще се пренесем в замъка. — Тя винаги бе мечтала за голямата къща на Джиамбели. Всички тези прекрасни стаи, слугите, Децата й щяха да израснат в разкош и с привилегии.

Щяха да имат хубави дрехи, да учат в най-престижните училища и някой ден цялото богатство и щастие на Джиамбели щяха да се изсипят в краката им.

Нали тя беше единствената, която бе родила наследници на Тереза? Това би трябвало да бъде възнаградено поне малко.

— Чезаре! — скара се Джина на сина си, когато той откъсна главата на куклата на сестра си. — Престани! Ето че накара сестра си да плаче. Ела тук, дай ми куклата! Мама ще я поправи.

Малкият Чезаре с блеснали очички сложи главата на куклата върху раменете си и започна да се плези и да дразни сестра си.

— На английски, Чезаре! — вдигна пръст Джина. — Отиваме в Америка. Ще говориш на английски на ziа Тереза и ще й покажеш какво умно момче си. Ела тук, ела!

Тереза-Мария плачеше за смъртта на куклата си, люлееше в ръцете си откъсната й глава и се разхождаше напред-назад из кабината на самолета, изпълнена със скръб и мисли за отмъщение.

— Чезаре! Прави, каквото ти казвам! — кресна накрая майка му.

В отговор момчето се хвърли на пода и започна да рита и тропа с ръце и крака.

Донато скочи и понеже не издържаше повече, се скри в безопасната тишина на своя кабинет в самолета.

Антъни Авано обичаше красивите неща. Беше си избрал тази двуетажна къща в залива на Сан Франциско внимателно и с любов. После беше наел най-известния и нашумял декоратор в града, за да я обзаведе. Общественото положение и стилът бяха предимства от висока класа. Да ги притежаваш, без да направиш ни най-малко усилие за това, беше друго нещо.

На Тони Авано и през ум не му минаваше, че човек може да се чувства удобно без тези основни елементи. Стаите в дома му бяха отражение на онова, което той смяташе за класически вкус. Като се започне от стените, покрити с копринени тапети, и се стигне до ориенталските килими и блестящата полировка на дъбовите мебели, Тони Авано беше избрал, по-точно декораторът му беше избрал, скъпи тъкани в неутрални тонове с няколко по-ярки допълнения за акцент, артистично разхвърляни тук-там.

Модерното изкуство, което не означаваше абсолютно нищо за него, беше, както му бяха казали, контрапункт на изчистената и спокойна елегантност.

Тони се осланяше на услугите на декоратори, архитекти, шивачи, брокери, бижутери и дилъри, които да го напътстват и водят към съвършенството, с което искаше да бъде обграден.

Известни му бяха думите на някои от неговите зложелатели, че Тони Авано е роден с вкус, който обаче се намирал единствено в устата му. Тони не би спорил с тях по този въпрос. Парите могат да купят всичко, което човек желае, и Тони знаеше това много добре. Можеше да си осигури всичкия вкус и елегантност на света. Тони познаваше и ценеше още нещо. Виното. Неговите колекции бяха сред най-добрите в Калифорния. Всяка бутилка беше избрана лично. Въпреки че не можеше да различи един сорт грозде от друг, нито имаше някакъв интерес към отглеждането на лозята, той притежаваше страхотен нюх. И този нюх го бе изкачил високо в йерархията на фирмата „Джиамбели Калифорния“. Преди тридесет години точно този нюх го ожени за Пилар Джиамбели. А след по-малко от две години брачен живот го накара да се ослуша и огледа за други жени.