Нора Робъртс - Отрова

— Приличате на нея.

Софи леко присви рамене, като му се усмихна. Беше приятен мъж, някъде около шестдесетте. След това се усмихна на момичето, което я гледаше сериозно от червения етикет на страниците на каталога.

— Благодаря.

Маршъл Ивънс, напомни си тя. Истинско състояние, второ поколение наследник на „Фортуна 500“. Всъщност това й беше работата. Да помни имената и жизнения стандарт на любителите на вино и колекционерите с дълбоки джобове и изтънчен вкус.

— Надявах се, че Ла Синьора ще удостои с вниманието си днешния търг. Добре ли е тя?

— О, да. Много добре. Но е заета с други дела.

Мобилният телефон в джоба й се обади. Софи не обичаше да я прекъсват, затова не му обърна внимание и продължи да следи търга. Очите й прескачаха от лице на лице, от човек на човек. Нищо не пропускаха, забелязваха и най-малкото движение, и най-слабите сигнали. Едно небрежно повдигане на пръста от третия ред вдигна цената с още петстотин. Кимване от петия ред я вдигна още.

В края на краищата „Бороло“ надмина „Каберне совиньон“ с петнадесет хиляди и тя се обърна да стисне ръката на мъжа до себе си.

— Поздравявам ви, господин Ивънс. Вашият принос за Международния червен кръст ще бъде от голяма полза. От името на Джиамбели, и семейството и компанията, ви поздравявам още веднъж и искрено се надявам, че сте доволен от придобивката си.

— Няма съмнение. — Той взе ръката й и я поднесе към устните си. — Имах удоволствието да се срещна с Ла Синьора преди години. Тя е изключителна жена.

— Съвсем сте прав.

— Може би внучката й ще ми направи компания и ще вечеря с мен тази вечер?

Той бе достатъчно стар, за да й бъде баща, но Софи бе прекалено много европейка, за да смята това за определящо поведението й обстоятелство. Друг път сигурно би се съгласила и без съмнение би се наслаждавала на компанията му.

— Съжалявам, но имам среща. Може би при следващото ми пътуване на изток, ако сте свободен…

— Ще направя така, че да съм.

Като вложи сияйна топлота в усмивката си, тя стана.

— Ще ме извините ли?

Софи се измъкна от залата, провери мобилния си телефон за номера, от който я бяха търсили. Насочи се към женския будоар, като пътем погледна часовника си. Седна на един от диваните и извади бележника и електронния си секретар от чантата.

След една дълга и изтощителна седмица в Ню Йорк се чувстваше доста изморена и не съвсем във форма. Но сега, докато преглеждаше срещите си, остана доволна, че ще има малко време да се помотае из магазините, преди да отиде да се преоблече за срещата си тази вечер.

Джеръми де Морни, името изплува в ума на Софи. Хм, това означаваше една елегантна и интересна вечер. Френски ресторант, разговор за изискана храна, за пътувания и театър. И, разбира се, вино. Тъй като той беше потомък на собствениците на винарската изба „Льо Кьор де Морни“ и освен това неин финансов директор, а пък тя бе от фамилията Джиамбели, със сигурност щеше да има многобройни опити и от двете страни да се измъкне информация и да се надушат фирмени тайни.

Щеше да има и шампанско, разбира се. Б, това поне беше обещаващо. Софи обичаше шампанското и имаше настроение за него.

Накрая всичко щеше да бъде увенчано с опита му да я вкара в леглото си. Но тя все още продължаваше да се чуди дали има желание за това.

Без съмнение той беше привлекателен и умееше да бъде забавен. Може би, ако не знаеха, че някога нейният баща беше преспал с неговата жена, идеята за един кратък любовен роман помежду им нямаше да изглежда така отблъскваща и в известен смисъл нечистоплътна.

Е, оттогава наистина бяха минали толкова години…

— Мария? — Софи за секунда пропъди мислите за Джери и предстоящата вечеря, когато чу гласа на икономката в дома на Джиамбели на Западното крайбрежие. — Получих съобщение от номера на мама. Може ли да я чуя?

— О, да, госпожице Софи. Тя се надяваше, че ще се обадите. Един момент.

Софи си представи как жената блъска крилото на летящата врата и, вървейки, хвърля поглед на всяка стая дали всичко е наред, защото майка й, Пилар Джиамбели Авано, винаги се притесняваше, че нещо може да не си е на мястото.

Майка й всъщност би била доволна да си седи в своята малка, отрупана с рози къщичка, където да меси хляб, да бродира и да се грижи за градината си. Тя би трябвало да има поне половин дузина деца, помисли си с въздишка Софи. А имаше само нея.

— Софи, тъкмо тръгвах към оранжерията, Почакай, само да си поема дъх. Не очаквах, че ще ми се обадиш толкова скоро. Мислех, че търгът е минал едва наполовина.