Нора Робъртс - Отрова

— Свърши. И смея да твърдя, че можем да го определим като особено успешен. Ще ви изпратя запис с всички подробности тази вечер или най-рано утре сутринта. А сега наистина трябва да се връщам и да завържа изтърваните краища. При теб всичко наред ли е?

— Горе-долу. Баба ти планира едно голямо събиране на цялата фамилия.

— О, мамо! Пак ли? Нали няма да умира отново? Вече преживяхме това преди шест месеца.

— Преди осем — поправи я Пилар. — Но кой ли ги брои? Съжалявам, мъничката ми, но тя настоява. Не забелязвам да умира този път, но със сигурност е намислила нещо. Разбрах, че е говорила с адвокатите, за да направи нова поправка в завещанието. И ми подари брошката с камея от майка си, което означава, че има нещо сериозно наум.

— Не ти ли я даде миналия път?

— Не. Тогава ми подари кехлибарената си огърлица. Обадила се е на всички. Така че трябва да се връщаш.

— Добре, добре. — Софи хвърли поглед към бележника си и изпрати една въздушна целувка на Джери де Морни. — Ще приключа тук и тръгвам веднага. Но, мамо, този неин нов навик да умира или да си подновява завещанието всеки месец наистина е много досаден и уморителен.

— Ти винаги си била добро момиче, Софи. Ще ти завещая моята кехлибарена огърлица.

— Благодаря ти много! — разсмя се Софи и затвори телефона.

Два часа по-късно вече летеше на запад и си представяше как след около четиридесет години щеше да има властта само с едно щракване на пръстите си да накара всички около нея да танцуват.

Мисълта за това я развесели. Тя остави чашата си с шампанско върху масичката в частния самолет на фирмата. В слушалките й свиреше музиката на Верди.

Не всеки човек умее да пълзи. Тайлър Макмилан живееше на няколко минути път от Вила Джиамбели, но смяташе, че лозята са много по-важни от призовките от страна на Ла Синьора.

Точно това каза и на дядо си по телефона.

— Все пак ме чуй, Тай. Можеш да отделиш няколко часа — отвърна настойчиво старият човек.

— Не и сега. — Той прекоси стаята, нетърпелив да се върне в лозето. — Съжалявам, дядо. Знаеш колко важно е зимното зарязване на насажденията. Тереза също го знае. — Той притисна слушалката на портативния телефон до ухото си. Мразеше проблемите. Винаги ги беше избягвал.

— Лозята на Макмилан се нуждаят от също толкова грижи, колкото и тези на Джиамбели.

— Тай!

— Ти ме сложи на това място и ме натовари с тази работа. Затова ме остави да я върша.

— Тай! — повтори Илай, този път в гласа му прозвучаха стоманени нотки. Знаеше, че когато спори с внук см, нещата трябва да бъдат поставени на солидна основа и да има неоспорими аргументи. — Тереза и аз сме предани на вината „Макмилан“, точно толкова, колкото и на тези е етикета „Джиамбели“. И това продължава вече повече от двадесет години. Натоварих те с тази работата, защото си отличен винар. Тереза има планове. Те включват и теб.

— Другата седмица.

— Не, утре. — Илай не заповядваше често, нито налагаше мнението си. Това не беше в неговия стил. Но беше безпощаден, когато бе необходимо. — В един часа. На обяд, с подходящо облекло.

Тайлър се намръщи и погледна старите си ботуши и изтъркания подгъв на дебелите си зимни панталони. На всичко отгоре трябваше да се преоблича!

— Посред бял ден! Когато имаме толкова работа!

— Ти да не би да си единственият от Макмиланови, който умее да зарязва лози, Тайлър? Очевидно си загубил много от работниците си през миналия сезон.

— Ще дойда. Но ми кажи едно нещо.

— Добре.

— Да не би отново да е решила да умира?

— В един часа — повтори Илай. — И бъди точен.

— Слушам! — изръмжа Тайлър, но едва след като затвори телефона.

Обожаваше дядо си. Обожаваше и Тереза, вероятно защото тя беше наистина изключително досадна драка, Когато дядо му се ожени за наследницата на Джиамбели.

Тайлър беше на единадесет години. Беше влюбен в лозята в хълмовете, в сенките на пещерите, в дълбоките гърла на избите.

И в истинския смисъл на думата се влюби и в Тереза Луиза Елана Джиамбели. В тази тънка като тръстика, направена като приклад на пушка и плашеща го в известен смисъл дребна женица, когато я видя за пръв път обута с груби ботуши и панталони, не по-различни от неговите собствени, да крачи сред подредените в стройни редици лозя.

Тереза го изгледа, вдигна черните си, извити като острието на бръснач вежди и му каза, че е прекалено изнежено гражданче. Щом щял да бъде неин внук, трябвало да се закали. Нареди му да остане през лятото във Вила Джиамбели. На никого не му мина и през ум да оспорва заповедта й. Най-малко на родителите му, щастливи да се отърват от него за известно време, за да могат спокойно да се отдадат на купоните и новите си любовници.