Нора Робъртс - Публични тайни

Откакто баща й замина, в къщата не звучеше музика, а Бев понякога плачеше.

Спомняше си риданията на Джейн; плесниците и блъскането, които обикновено съпровождаха сълзите. Бев никога не я удари, дори и вечер, когато работниците си отидеха.

Ден след ден, прегърнало Чарли, детето се свиваше до еркерния прозорец и чакаше. Представяше си как дългата черна кола се приближава по алеята, а щом спре и се отвори вратата, от нея излиза баща му.

Но колата не идваше и тя беше сигурна, че той никога няма да се върне, защото не я обича, не я иска. Защото беше досадна и много глупава. Сега очакваше, че и Бев ще замине, и ще я остави сама в голямата къща. Тогава щеше да дойде мама.

„Какво ли мисли момиченцето?“ — се питаше младата жена, докато наблюдаваше как Ема седи в обичайната си поза до прозореца. Детето прекарваше там с часове, търпеливо като старица. Играеше единствено със старото кученце, което си беше донесло. Рядко искаше нещо.

Почти месец, откакто бе влязла в техния живот, а тя все още не можеше да определи какво изпитва към Ема.

Само до преди няколко седмици всичко беше толкова ясно. Желаеше Брайън да успее, но много по-важно за нея бе да създаде с него истински дом и семейство.

Беше възпитана в принципите на англиканската църква, в заможно семейство, в което моралът, отговорностите и доброто има значеха много. Учеха я, че трябва да сключи разумен брак и да отгледа здрави и възпитани деца.

Никога не се възпротиви, главно защото не й бе хрумвало. Но срещна Брайън.

Родителите й бяха дошли на сватбата, но тя знаеше, че никога няма да й простят това, че живя с него преди женитбата. Нито пък щяха да разберат защо се омъжи за този ирландски музикант, който не само че не вярваше в институциите, но в песните си въставаше срещу тях.

Без съмнение са били ужасени от незаконното му дете и от това, че дъщеря им го е приела. Но какво би могла да направи? Детето съществуваше.

Бев обичаше родителите си. И винаги търсеше одобрението им. Но любовта й към Брайън беше толкова силна, че понякога се плашеше. И щом като детето е негово, каквито и планове да е имала, то сега принадлежеше и на нея.

Ема неизменно я разчувстваше. Не можеше да остане незабелязана, независимо колко тихо и дискретно се държеше. Навярно причината бе в лицето й. Когато я погледнеше, сякаш виждаше ангелското лице на баща й. Учудваща бе тази невинност, като имаше предвид живота на момиченцето. Невинност и примирение, размишляваше Бев. Дори ако сега креснеше и я удареше, тя безмълвно щеше да изтърпи всичко. За Бев това бе по-трагично от унизителната бедност, от която я бяха спасили.

Детето на Брайън. Инстинктивно жената постави ръка върху живото същество, което носеше. Толкова искаше да роди първото му дете, но не й бе съдено. Щом изпиташе ненавист, един поглед към Ема й стигаше, за да се успокои. Как би могла да ненавижда толкова уязвимо същество. Въпреки всичко обаче не можеше да я приема така сляпо и безрезервно като него.

Бев признаваше, че не иска да я обикне. Детето беше от друга жена и винаги щеше да й напомня за интимните отношения на Брайън преди брака. Няма значение, че е било преди пет или десет години. Докато Ема съществува, Джейн ще бъде част от техния живот.

Той беше единственият мъж, с когото беше спала. И макар да знаеше, че е имало и други в живота му, не беше трудно да ги отстрани от мислите си, като си каже, че връзката им е начало и за двамата.

По дяволите, защо го няма сега, когато всичко е толкова объркано? Детето като сянка се движи из къщата. Работниците непрекъснато вдигат шум. А пресата! Брайън я беше предупредил колко отвратително ще бъде — крещящи заглавия с името му, с нейното и на Джейн. Да вижда във вестниците снимката си редом с тази на Джейн! Ненавиждаше противните вестникарски сплетни за новите съпруги и старите любовници.

Не престанаха толкова бързо, колкото очакваше. Правеха се предположения за най-интимните сфери от живота й. Сега тя беше мисис Брайън Макавой и хората се интересуваха от нея. Непрекъснато си повтаряше, че щом се бе изпълнило съкровеното й желание да се омъжи за него, ще трябва да приеме да се ровят в живота й, липсата на свобода и ехидните заглавия.

Трябваше да се примири по някакъв начин. Но сега, когато той беше далеч, тя се питаше дали би прекарала целия си живот постоянно преследвана от фоторепортери, бягаща от микрофони с перука и тъмни очила, за да успее на спокойствие да си купи едни обувки. Дали Брайън въобще би могъл да разбере колко е унизително да прочете заглавия, коментиращи бременността й, и да си представя хилядите непознати, които поглъщат тази новина със закуската си.