Нора Робъртс - Далеч на север

Питър подаде глава през вратата.

— Шефе, Чарлийн се обади да ви покани на обяд за сметка на заведението.

— Благодаря, но трябва да се подготвя за събранието. — Беше забелязал блясъка в очите на Чарлийн, докато извеждаше Джим Маки от ресторанта. — Погрижи се за този случай, Питър. Иди при нея, опиши щетите и цената им. Постарай се братята Маки да бъдат уведомени и да платят в рамките на четиридесет и осем часа.

— Готово. Много добре се справи, шерифе.

— Не беше трудно. Аз ще напиша доклада. После искам да го прегледаш и да добавиш каквото намериш за нужно.

Внезапно прозорците се разтърсиха от силен рев и той се огледа.

— Какво е това? Земетресение? Вулкан? Ядрена война?

— „Бобър“ — отвърна Питър.

— Дори в Аляска не може да има бобри, които да реват така.

Питър се засмя и посочи към прозореца.

— Самолетът на Мег Галоуей е марка „Бобър“. Кара провизии.

Нейт се обърна и видя червен самолет, който му се стори не по-голям от детска играчка. Когато си спомни, че беше долетял тук с такъв, коремът му се стегна и той бързо се извърна от прозореца.

Интеркомът избръмча и той го включи, доволен, че го откъсват от неприятния спомен.

— Да, Пийч?

— Деца замеряли със снежни топки прозорците на училището. Счупили един и избягали.

— Знаем ли кои са?

— Разбира се. И трите.

Той помисли за миг.

— Провери дали Ото ще се заеме. — После погледна към Питър. — Имаш ли въпроси?

— Не. Не, сър. — После младежът се усмихна. — Обичам да работя.

— Да. Приятно е да работиш.

И Нейт се задълбочи в работа, докато не стана време да тръгва за събранието. Щяха да разискват само поддръжката на участъка и организационни въпроси, но все пак се почувства по на място.

Колкото и малко да останеше тук.

Договорът му беше за година, но и той, и кметството имаха шестдесет дни, за да решат дали да влезе в сила.

Харесваше му мисълта, че ако реши, може да си тръгне още утре. Или другата седмица. Ако след два месеца още беше тук, щеше да знае дали ще остане до края на годината.

Реши да отиде пеша до кметството. Струваше му се глезотия да кара на такова близко разстояние.

Небето беше ясно и яркосиньо, заснеженият масив на планината изпъкваше на фона му като изрязан с нож. Температурите все още бяха нечовешки, но той видя няколко деца да изскачат от магазина „На ъгъла“ с шоколади в ръка. В очите им се четеше лакомия и предвкусвано удоволствие — като на всички децата по света в подобна ситуация.

Когато хукнаха по тротоара, нечия ръка обърна табелката „Отворено“ на вратата на магазина и сега тя гласеше „Затворено“.

На улицата имаше паркирани повече коли и камиони, още се задаваха по заснежения път.

Изглежда на събранието щеше да има много хора.

Той почувства как стомахът му се присвива, познато усещане още от курса по риторика в колежа. Беше направил огромна грешка, като се записа за него. Но човек се учи, докато е жив.

Той обичаше да разговаря. Нямаше проблеми да разпитва престъпници или свидетели — или поне така беше някога. Но да го накарат да излезе пред публика и да говори свързано? По гърба му вече се стичаше струйка пот.

„Просто го направи — нареди си той. — Издръж следващия един час и вече няма да ти се наложи да го правиш. Вероятно.“

Влезе в кметството и веднага беше обгърнат от топлина и жужене на гласове. Няколко души стояха във фоайето, в което централно място заемаше огромна риба. Той изумено се втренчи в нея, чудейки се дали не е някакъв малък кит мутант и как, за бога, някой го беше уловил, да не говорим как го бяха окачили на стената.

Разсейването му помогна да не се притесни прекалено от множеството хора, които го оглеждаха, както и от онези, които вече бяха насядали по сгъваемите столове с лице към сцената и катедрата върху нея.

— Кралска сьомга — чу гласа на Хоп зад себе си.

Той продължи да се взира в огромната сребриста риба, оголила тъмните си венци в злорада усмивка.

— Искаш да кажеш, че това е сьомга? Ял съм сьомга в ресторант. Тя е ей толкова голяма.

И той показа с ръка.

— Значи не си ял кралска сьомга от Аляска. Но честно казано, тази е бая едро парче. Съпругът ми я улови. Излезе към четиридесет и две кила. Не можа да бие щатския рекорд, но е дяволски добро парче.

— С какво я извади? С кран?

Тя отново пусна сирената и развеселено го потупа по рамото.

— Рибар ли си?

— Не.

— Никога ли не си ходил за риба?

— Нямам нищо против риболова, но не съм опитвал.