Нора Робъртс - Далеч на север

— Ще ви дам.

— И последно — каза Нейт, когато Пийч се изправи, — ако се наложи да арестувам някого, кой определя гаранцията, решава какво е наказанието, какъв е размерът глобата и така нататък?

Настъпи продължителна тишина, после Питър се обади:

— Мисля, че вие, шерифе.

Нейт шумно издиша.

— Добре ще се позабавлявам.

Той се върна в кабинета си с папките, които Пийч му даде. Не му беше нужно дълго време, за да прочете правилника, освен това можеше да го забоде на дъската.

Точно подреждаше страниците, когато влезе Пийч.

— Тези ключове са за теб, Нейт. От шкафа с оръжието, предната и задната врата на участъка, килиите и колата. Всички имат етикети.

— Колата ми? Каква е?

— „Чероки“. Паркирана е на улицата. — Тя сложи ключовете в ръката му. — Хоп каза някой от нас да ти покаже как да включваш отоплителя на мотора.

Беше чел и за това. Отоплители, които да поддържат мотора топъл в режим на почивка при минусови температури.

— Ще стигнем и дотам.

— Слънцето изгрява.

— Какво? — Той се обърна и погледна през прозореца. После застина, отпуснал ръце, докато оранжевото светило се издигаше в небето. Под него планините оживяха, масивни и внушителни, прорязани от златисти нишки. Те изпълниха прозореца и го оставиха без дъх.

— Нищо не може да се сравни с първия зимен изгрев в Аляска.

— Предполагам.

Очарован, той пристъпи по-близо до прозореца. Виждаше реката, където се беше кацнал самолетът — дълъг, хлътнал участък, който не беше забелязал преди това, — и блясъка на леда под изсветляващото небе. Имаше хълмове от сняг, сгушени къщи, горички и хора. Хора, които се бяха струпали така нагъсто, че приличаха на цветни топки, които се плъзгат по белия сняг.

Виждаше се и дим. Господи, а това над главата му не беше ли орел? Докато наблюдаваше, група деца се затичаха към заледената река, понесли на гръб стикове и кънки.

А планините се извисяваха над всичко това като богове.

Докато ги гледаше, той забрави за студа, вятъра, изолацията и собственото си безмълвно страдание.

Докато ги гледаше, се почувства жив.

Може би беше прекалено студено, може би хората се държаха по-добре от всякога или може би заради коледния дух, който витаеше през седмицата между Коледа и Нова година, беше почти обяд, когато получиха първото повикване.

— Нейт? — Пийч приближи до вратата му с куки за плетене и кълбо пурпурна прежда в ръка. — Обади се Чарлийн от „Хижата“. Май две момчета са се скарали заради игра на билярд. Налитали на бой.

— Добре. — Той се изправи, извади четвърт долар от джоба си и излезе навън. — Избирайте — каза на Ото и Питър.

— Ези. — Ото остави „Поля и потоци“, докато Нейт хвърляше монетата във въздуха.

После я обърна върху опакото на ръката си.

— Тура. Добре, Питър, ти идваш с мен. Дребно търкане в „Хижата“.

Той грабна радиостанция и я закачи на колана си. Излезе в преддверието и започна да се облича.

— Ако не са се сдобрили, преди да стигнем там — каза той на Питър, — искам да ми кажеш кои са и да оцениш ситуацията. Дали ще свърши зле, или ще се справим с няколко по-силни думи.

Той бутна вратата и излезе на студения въздух.

— Това мое ли е?

— Да, сър.

— А кабелът, включен в онзи стълб, сигурно е свързан с отоплителя на мотора.

— Ще ви трябва, ако я оставите с изключен мотор. Отзад има полиестерно одеяло, което покрива мотора и запазва топлината му до 24 часа. Но понякога хората забравят да го свалят след това и моторът прегрява. Отзад са и кабелите за изтегляне — добави той, докато вадеше щепсела. — Освен това има аптечка, аварийни светлини и…

— После ще ми обясниш всичко — прекъсна го Нейт и се зачуди дали карането по улица на име „Лунатик“ ще доведе до нужда от аварийни светлини и аптечка. — Да видим дали мога да ни закарам цели до „Хижата“.

Той седна зад волана и запали мотора.

— Седалките са затоплени — отбеляза. — Има Господ.

Несъмнено на дневна светлина градчето изглеждаше различно. Някак по-малко, мислеше си Нейт, докато маневрираше по утъпкания сняг. Отработените газове бяха изцапали бордюрите и витрините на магазините не блестяха от чистота, а по-голямата част от коледната украса изглеждаше доста по-зле на светло.

Не приличаше на пощенска картичка, освен ако не погледнеш към планините, но не можеше да се каже и че селището е непривлекателно.

По-скоро думата беше грубовато, реши той. Селище от лед, сняг и камък, сгушено до лъкатушещата река, отвъд която лесно можеше да си представи, че бродят вълци.