Нора Робъртс - Опасна тайна

Три седмици. Време, предостатъчно да се оправи. А с всеки изминал ден ставаше все по-лошо и по-лошо.

Окончателният договор за продажбата на Замъка лежеше на бюрото му. Трябваше да го подпише преди няколко дни. А той все отлагаше и отлагаше. Още не можеше да предприеме последната стъпка. Всеки път, когато погледнеше страниците, виждаше само три думи — Катрин Колин Калхун. Гледаше ги и си спомняше първия път, когато му каза името си. Хвърли го срещу него сякаш беше копие. Имаше машинно масло на бузата. И огън в очите.

После си спомняше други моменти. Например начина, но който го изгледа, когато видя, че пие чай с леля Коко. Изражението на лицето й, докато стояха на терасата и се любуваха на морето. И колко хубаво устните й прилягаха към неговите, когато я целуна за пръв път до беседката, под арката на все още неразцъфналата глициния.

Сигурно вече е цъфнала, помисли си Трент. Първите нежни цветчета са се разпукнали. Дали Кейти си спомня за него, когато минава оттам?

Ако си спомня, помисли си тъжно той, то едва ли е с добри чувства.

Тя беше сърдита, когато се разделиха. Беше навела зелените си очи и сякаш се надяваше последната им целувка да го остави буден през нощта. Дори не знаеше колко точно се бе сбъднало желанието й!

Като разтри уморените си очи, Трент се върна на бюрото. Както обикновено, то бе идеално подредено. Както бизнесът и животът му.

Но нещата се бяха променили. Трябваше да приеме този факт. Той самият се бе променил. Не чак толкова много, ала все пак.

Още веднъж взе договора. Беше и си оставаше опитен бизнесмен, който знае как да маневрира и да докара нещата до успешния им завършек.

Взе писалката и зачука леко с нея по листовете. Преди няколко дни му дойде на ум една идея. Остави я да узрее, да се оформи и избистри.

Беше необикновена, разбира се. Много добре го осъзнаваше. Дори може би малко ексцентрична, обаче… Ако изиграеше както трябва картите си, поусмихна се Трент, можеше и да стане. Трябваше да я направи реална, да я осъществи. Въздъхна дълбоко. Това може би щеше да бъде най-важната сделка в живота му.

Той взе телефона и като впрегна на работа всички сиви клетки на Сейнт Джеймсовия род, завъртя колелото на съдбата.

Ханк привършваше лъскането на бронята на стария „мустанг“, модел 69 година. Сетне се отдръпна и се залюбува на работата си.

— Ела да видиш, струва ми се, че е супер — извика той на Кейти.

Тя погледна към него, ала бе заета със спирачната система, която поправяше.

— Вярвам ти.

— Искаш ли да се захвана с резервоара?

Кейти прокле невъздържано, защото по лицето й покапа спирачна течност.

— Не. Нали вече три пъти ми каза, че имаш среща тази вечер. Измий се и изчезвай!

— Благодаря — той започна да подрежда инструментите. — Намерихте ли къща?

— Не — опита се да не обръща внимание на болката, която прониза сърцето й. — Утре ще ходим да търсим.

— Без Калхунови Замъкът няма да е същият. Има ли нещо вярно за тази огърлица? Вестниците са пълни с какви ли не истории за нея.

— Всяко чудо за три дни. Ще престанат.

— Ако я намерите, представяш ли си, ще станете милионерки. Можеш да спреш да работиш и да се преместиш във Флорида.

Въпреки лошото си настроение, тя се разсмя.

— Е, все още не сме я намерили — всъщност с какво разполагаха? Само с една записка, която изровиха сред купищата стари хартии. — Така че Флорида може да почака. А спирачките не.

— Май ще тръгвам. Да заключа ли?

— Не, не, върви. Приятно прекарване.

Ханк излезе, подсвирквайки си. Кейти спря за миг, за да разкърши рамене и глава. Щеше й се да го бе задържала още малко, така, за компания. Въпреки че говореше за къщата и огърлицата, все пак разсейваше мислите й.

Независимо колко високо бе пуснала радиото, когато оставаше сама, сякаш потъваше в ужасна, непроницаема, оглушителна тишина.

Всеки момент очакваха известие от адвоката. Може би днес следобед леля Коко вече бе получила съобщението, че договорът е подписан и е определена дата за среща.

Дали Трент щеше да дойде? Не, разбира се, защо да идва. Сигурно щеше да изпрати представител. Така щеше да е най-добре.

Освен това имаше толкова много работа. Нямаше време за глупости. Продължаваха да ровят из документите за някакъв знак за огърлицата, претърсваха къщата, трябваше да свърши ремонта на „мустанга“.

Но си представи Трент и отново я заболя. Помъчи се да прогони и болката, и мислите. Всичко ще бъде наред. Всяко зло за добро. Трябва да е така. След като намерят нова къща и се пренесат там… След като замрат приказките за огърлицата… Всичко ще се оправи, животът ще потече по стария си начин, ще стане отново нормален.