Нора Робъртс - Опасна тайна

Лайла извика отгоре:

— Връщат се!

Четирите жени веднага се залепиха на стъклото.

— Не бива да ги шпионираме — обади се Сузана, ала дръпна още малко завесата.

— Ние не ги шпионираме — отвърна Аманда. — Само проверяваме как вървят нещата. Виждаш ли нещо?

— Все още са в колата — обясни шепнешком Коко. — Как ще видим какво става, ако продължат да си седят в колата?

— Ще използваме въображението си — засмя се Лайла. — Ако този мъж не й предложи да тръгне с него за Бостън, значи е истински нехранимайко.

— За Бостън ли? — Сузана уплашено погледна сестра си. — Нали не мислиш сериозно, че Кейти може да отиде в Бостън?

— Тя ще отиде и в Украйна, ако той я помоли — рече Аманда. — Гледайте, излизат.

— Ако открехнем съвсем мъничко прозореца, може би ще чуем нещичко?

— Лельо Коко, не ставай смешна.

— Права си — почервеня старата дама.

— Разбира се, че съм. Ще ни чуят, ако се опитаме да го отворим — тя се нацупи и залепи нос в стъклото. — Ще трябва да четем по устните им.

— Беше много приятно — каза Кейти, докато слизаше от колата. — Отдавна не бях излизала за вечеря.

— Нали вечеря скоро с Фини.

Тя го погледна неразбиращо, сетне се разсмя.

— О, да, Фини. Имаш добра памет.

— Особено за някои неща — Трент почувства как ревността отново го сграбчва. — Той никога ли не те извежда навън?

— Фини ли? Не, винаги аз ходя при него.

Вбесен, Трент пъхна ръце в джобовете си.

— Трябва да те извежда навън.

Кейти едва потисна смеха си, като си представи как старецът я придружава до ресторанта.

— Ще му кажа.

Обърна се и тръгна по стълбите.

— Катрин, не влизай още… — той хвана ръката й.

Четири чифта очи на прозореца не се откъсваха от тях. Четирите жени затаиха дъх.

— Късно е, Трент.

— Не знам дали ще те видя пак, преди да замина.

Трябваше да събере всичката си воля, за да не се издаде.

— Тогава ще трябва да се сбогуваме сега.

— Искам да те видя пак.

— Отварям сервиза в осем и половина. Ще бъда там.

— По дяволите, Кейти! Знаеш какво имам пред вид.

Ръцете му я обгърнаха.

— Не, не зная.

— Ела с мен в Бостън — изрече го на един дъх и сам се изненада от думите си.

Тя обаче остана спокойна.

— Защо?

Трябваше му миг, за да възвърне самообладанието си.

— Ще ти покажа града… — какви глупости говореше! По-голям глупак не можеше да бъде! А Кейти бе толкова красива! Нямаше по-красива от нея! — Нали каза, че никога не си била в Бостън. Можем… да прекараме известно време заедно.

Всичко в нея трепереше, но гласът й остана спокоен и хладен.

— Да не би да ме каниш да ти стана любовница?

— Не. Всъщност, да. О, Боже, почакай!

В къщата Лайла се усмихна.

— Ами че той е влюбен в нея до уши, ала все още не го знае.

— Ш-ш-шт! — махна с ръка Коко. — Почти чувам какво си говорят. — Беше залепила ухото си на дъното на водна чаша, която бе опряла в стъклото на прозореца.

Пред стълбите Трент опита отново.

— Нищо не става както съм го планирал, когато съм с теб — в тъмнината роклята й светеше като огън. — Знам, че не биваше да ти казвам това, дори нямах намерение. Мислех да ти кажа сбогом и да си отида.

— А сега?

— Сега искам да те любя, повече отколкото искам да дишам.

— Да ме любиш ли? Та ти не ме обичаш!

— Не знам нищо за любовта. Но те искам. Може би това е достатъчно.

Той посегна и докосна лицето й.

Тя го наблюдаваше. Та той изобщо не осъзнаваше, че доразбива остатъците на и без това разбитото й сърце!

— Може би, за ден, за седмица или месец. Ала ти си прав, Трент. Аз искам много повече. Очаквам повече. И го заслужавам — без да откъсва очи от неговите, Кейти сложи глава на гърдите му. — Веднъж вече ти се предложих. Сама. Никога повече няма да се повтори.

Тя притисна устни към неговите. Ръцете й го обгърнаха силно, сякаш се страхуваше да не падне. Устните й се разтвориха и го поканиха.

Обзеха го чувства, страшно много и объркани. Искаше само да я има, да се наслаждава на устните и на тялото й. Но искаше и още. Не само да я целува. Искаше, всичко, което Кейти можеше да му даде. Чувстваше, че потъва, че ще се удави, ала не можеше да се бори.

Обичай ме! Защо не можеш да ме обичаш, крещеше сърцето, мисълта и мозъкът й. Всичко, което искаше, бе в ръцете й. Всичко, без сърцето му.

— Катрин… — той не можеше да си поеме дъх. Притисна я още по силно. — Не мога да направя нищо повече.

Тя го задържа за миг, сетне бавно се отдръпна.

— Можеш. И това е, което най-много боли — обърна се и тръгна.