Нора Робъртс - Опасна тайна

— Щастлива ли сте?

— Да, Джо и аз сме щастливи.

Джо, значи така се казваше мъжът й. Никога не бе знаел. Не го бе интересувало.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо сте щастливи?

— Ами… Защото се обичаме, предполагам.

Трент кимна.

— И това достатъчно ли е?

— Със сигурност помага да се преодолеят някои критични моменти — тя се усмихна мило, мислейки си за Джо. — Ние също сме имали такива, но единият от двама ни винаги съумяваше да разбере другия.

— Значи вие сте една щастлива двойка. Много ли общи неща има между вас?

— Не мисля. Джо обича футбола, аз не. Той обича джаз, а аз не го разбирам — Анджела изведнъж осъзна, че за пръв път, откакто работи за Трентън, разговаря с него така свойски. — Понякога ми се струва, че съм си сложила тапи за ушите през целия уикенд. Друг път, когато много му се ядосам, си мисля какво би бил животът ми без него. И не ми харесва това, което виждам. — Тя пристъпи напред. — Господин Сейнт Джеймс, ако сте разстроен заради сватбата на Марла Монблан миналата седмица, ще си позволя да кажа. По-добре, че се отървахте от нея.

— Марла се е омъжила?

Леко изненадана, Анджела поклати глава.

— Да, миналата година, за нейния играч на голф. Пишеше го във всички вестници.

— Пропуснал съм… — защото във вестниците имаше други неща, които го интересуваха.

— Доколкото знам, вие за известно време се виждахте с нея.

Трент погледна секретарката, си. Точно така, думата „виждали“ подхождаше точно на отношенията му с Марла.

— Да.

— И не сте… разстроен?

— За какво, за Марла ли? — всъщност седмици наред изобщо не беше се сещал за нея. Откакто влезе в оня сервиз и зърна чифта износени ботуши, подаващи се под колата.

Аха, значи има друга жена, реши Анджела. И ако тази непозната имаше такова влияние върху шефа й, тя бе изцяло на нейна страна.

— Господине, ако умът ви е зает с някоя друга… С нещо друго… — поправи се веднага тя, — то може да премислите ситуацията.

Забележката го изненада дотолкова, че Трент се усмихна.

— В какъв смисъл?

— Вие сте много точен, дори педантичен човек. И винаги анализирате нещата в най-големи подробности, което е чудесно за бизнеса. Ала личните отношения не бива да бъдат подлагани на подобен анализ.

— Знаеше ли, и аз стигнах до това заключение, Анджела. Благодаря ви.

— Няма защо, господин Сейнт Джеймс. Удоволствието бе за мен — и така си беше, помисли си тя. — Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Не, благодаря — той отново се обърна към прозореца. — Лека нощ, Анджела.

— Лека нощ — тя се усмихваше, докато затваряше вратата зад себе си.

Трент остана на мястото си още дълго време. Наистина не бе забелязал съобщението за сватбата на Марла. Вестниците бяха пълни със съобщения за предстоящата продажба на Замъка и той четеше само тях.

„Най-новият хотел от веригата Сейнт Джеймс на Бар Харбър.“

„Слухове за заровено съкровище.“ „Скъпоценности и нещастна любов“, спомни си само някои от заглавията.

Не беше сигурен откъде бе изтекла информацията, макар и да не бе особено изненадан. Както и очакваше, адвокатите му вдигнаха шум до бога по повод клаузата на Лайла относно евентуално намерените в бъдеще скъпоценности. Слуховете за тях плъзнаха по коридорите. Беше съвсем естествено да стигнат и до пресата.

Вестниците и списанията повече от седмица гъмжаха от статии за изумрудите на Калхунови. Всичко бе представено много трагично, обвито с ореола на легендата. И най-важното, според пресата камъните бяха безценни. Така че да се увеличи тиража. Предъвкваха и преповтаряха известни и неизвестни данни, както за бизнеса на Фъргюс Калхун, така и за самоубийството на жена му.

Един репортер дори успя да се свърже с Колин Калхун на пътнически кораб в Йонийско море. Краткият отговор на старата дама бе напечатан с големи черни букви — „Дрън-Дрън“.

Трент се чудеше дали Кейти чете вестниците. Сигурно. Защото репортерите без съмнение преследваха и нея. Как ли ги приемаше? Представи си я ядосана, нещастна, насилена да отговаря на въпроси, докато някой нахален, безочлив вестникар й тика микрофон и магнетофон под носа. Насилена ли? Глупости. Сякаш я видя как изхвърля дузина репортери от гаража и се усмихна.

Господи, тя му липсваше! И тази липса направо го съсипваше.

Всяка сутрин се събуждаше с мисълта за нея. Какво ли прави? Лягаше си вечер и Кейти не излизаше от главата му. Когато заспиваше, я сънуваше. Тя беше в сънищата и мечтите му — и през нощта, и през деня.