Нора Робъртс - Опасна тайна

— Кристиян — отвърна той. — Кристиян Брадфорд. А вие сте Бианка.

Как само произнесе името ми! Никой по-рано не беше го произнасял така. Няма да го забравя.

Несъзнателно си играех с дивата трева, която растеше в пукнатините на скалите. И без да смея да вдигна очи, го попитах защо жена му не го придружава. Защо никога не идва да види как рисува.

— Нямам жена — рече той. — А изкуството е единствената ми любов.

Кой знае защо, сърцето ми подскочи радостно при тези думи. Не трябваше да се усмихвам. Но се усмихнах. И той отвърна на усмивката ми. Ако съдбата ми бе тръгнала по друг път, ако можеше да върна по някакъв начин времето, бих могла да го обичам.

Сигурно щях да го обичам.

Сякаш и двамата чувствахме едно и също. Започнахме да си говорим за разни незначителни неща. Ала когато станах, защото вече беше време да се прибирам, той се наведе и откъсна малко златножълто цветенце, което закичи в косата ми. За миг пръстите му докоснаха лицето ми, а очите му потънаха в моите. Сетне се отдръпна и ми каза довиждане.

Сега седя и пиша. Намалила съм светлината на лампата.

Зад вратата чувам гласа на Фъргюс, който дава нареждания на камериера си. Тази нощ той няма да дойде при мен и аз съм му благодарна. Родих му три деца — две дъщери и син. Осигурявайки му наследник, аз изпълних задълженията си и той вече не вижда честа нужда да посещава леглото ми. За него аз съм, както и децата, задължително присъствие. Трябва да бъда добре облечена, възпитана, със светски маниери, за да ме представя, когато е необходимо, като добро вино, на гостите си. Това е напълно достатъчно.

Какво повече мога да искам! Той ми е осигурил добър живот, трябва да съм доволна.

Може би бях до деня, в който за пръв път това лято отидох на скалите.

И така, тази нощ ще спя сама и ще мечтая за мъжа, който не ми е съпруг.“

Когато човек не може да спи, най-добре е да стане. Това си каза Кейти, като седна в кухнята и загледа изгрева на слънцето, пиейки втора чаша кафе.

Главата й бе пълна с проблеми. Сметки, „олдсмобила“ в сервиза, с който щеше да се заеме тази сутрин, пак сметки, час при зъболекаря. И още сметки. Трентън Сейнт Джеймс бе доста назад в списъка й. Някъде между вероятния кариес, който зъболекарят щеше да открие, и пробитото гърне на колата.

Със сигурност безсънието й не бе причинено от него. А целувката му, хм, тази направо смешна случка, защото само така можеше да определи случилото се, не заслужаваше дори за миг да й обръща внимание.

И все пак доста често през тази безсънна нощ се бе връщала към нея.

Държа се така, сякаш никога преди това не беше се целувала. Което, разбира се, не беше вярно.

Първият, който залепи влажната си уста към нейната след танца на Св. Валентин, бе Денис Диспоре. Естествено, между неговия нещастен, макар и искрен опит, и главозамайващата целувка на Трентън нямаше нищо общо.

Което доказваше, реши Кейти, отпивайки от кафето, че Трентън бе прекарал голяма част от живота си, целувайки жени. Много жени. Лоша работа! Но имаше и един задоволителен аргумент. Мъже като него не знаеха как да се борят честно, с остроумие и благородна ярост. Те бяха научени да побеждават, независимо по какъв начин.

Е, да, ала това му вършеше работа, рече си тя, като прекара пръст по устните си. По дяволите и той, и коня му, както се казва. Защото му вършеше работа по един очарователен начин. Защото за един кратък, вълнуващ миг, Кейти бе почувствала нещо прекрасно. Нещо много повече от натиска на устните му върху нейните и прегръдката на ръцете му.

И това бе вътре в нея, дълбоко под паниката и удоволствието, скрито зад трепета на усещането. Ярко, топло, златисто, като светлината на лампа в бурна нощ.

Сетне Трентън изгаси лампата с един замах и я остави пак сама в тъмнината.

Можеше да го мрази дори само заради това, помисли си нещастно тя, ако не го мразеше за друго.

— Хей, бебчо! — Лайла се появи в кухнята облечена с късите панталонки, с които обикновено работеше в градината. Буйната й коса бе сплетена на спретната плитка. На ушите й висяха кехлибарени топки. — Много си подранила!

— Аз ли? — Кейти забрави проблемите си, изненадана от появата на Лайла. — Ти моята сестра ли си, или нейният дух?

— Ти ще кажеш.

— По-вероятно е второто. Лайла Калхун никога не става преди осем, което е точно двадесет минути преди да изхвърчи от къщи, за да стигне с пет минути закъснение на работа.

— О, Боже, не обичам да бъда такава пророчица. Хороскопът ми показа, че тази сутрин ще стана рано и ще се наслаждавам на изгрева и заяждането на сестра си. — Лайла завря глава в хладилника.