Нора Робъртс - Опасна тайна

— Да не си посмял! — Кейти си мислеше, че гласът й е твърд и заповеднически. Всъщност прозвуча като дихание.

— Ти да не би да се страхуваш? — той се наведе още повече.

Въпросът само я накара да се стегне.

— Разбира се, че не. Просто не съм свикнала да ме целуват побеснели, лигави невестулки.

Започна да се дърпа, но с това още повече усложни положението си. Сега вече ръцете му я обгръщаха плътно, устните им бяха на едно ниво, чувстваше горещия му дъх. Трент изглежда нямаше намерение да я целуне, поне до момента, в който хвърли последната обида в лицето му.

— Никога не знаеш кога да спреш, Катрин. И това е недостатък, който ще ти донесе много неприятности, повярвай ми. Като се започне от този момент.

Не очакваше, че устните му са толкова горещи, твърди и жадни. Мислеше си, че целувката му ще бъде мека и лигава. Такава, която лесно ще забрави, на която лесно ще устои. Беше сбъркала. Да го целува беше все едно да потъва в разтопено горещо сребро. Когато се опита да си поеме дъх, Трентън задълбочи натиска, прокара езика си дълбоко в устата й, засмука устните й без милост. Тя се опита да се откъсне, ала успя само да промени ъгъла. Ръцете й, които уж се опитваха да го бият, неочаквано се плъзнаха по врата му.

Той мислеше само да й даде малък урок. За това, което бе забравила. Знаеше, че някои жени като нея, могат да бъдат силни и нежни, вълнуващи и дразнещи едновременно. Но най-неочаквано, като вълните, които се разбиваха далече долу в скалите, Трент бе зашеметен от изненада. И от желанието, което го обзе.

Звездите се отразяваха в кожата й, от устните й струеше лунен прах. Чу се да стене. О, Боже, като първия глупак, помисли си той.

Вдигна глава и я тръсна, сякаш да прогони мъглата, която бе обгърнала мозъка му. Можеше да види очите й, вперени в неговите, тъмни и ослепителни.

— Извинявай — засрамен от постъпката си, я пусна. — Това не влизаше в програмата.

Кейти не каза нищо. Просто не можеше. В главата й се блъскаха объркани чувства. Гърлото й бе пресъхнало. Само махна с ръка, което го накара да се почувства като малко, нищожно животинче.

— Катрин! Повярвай… Това не ми е навик — Трентън спря и преглътна трудно. Какви ги говореше! Та той всъщност искаше отново да я целува!

Искаше да целува дъха й, нея цялата, така, както стоеше пред него безпомощна и объркана. И страшно красива.

— Ужасно съжалявам. Няма да се повтори.

— Може ли да ме оставиш сама?

Никога досега не беше се чувствала толкова опустошена. Изчерпана. Празна. Този мъж бе отворил някаква врата към неизвестен, тайнствен свят. И изведнъж я бе затръшнал с все сила в лицето й.

— Добре.

Трябваше да потисне инстинктивното си желание да докосне косата й. Вместо това се обърна и тръгна към Замъка. Когато погледна назад, я видя да стои на скалата, там където я остави, загледана в сенките. Луната я обливаше с призрачната си светлина.

„Името му бе Кристиян. Ходех отново и отново при скалите, само да го зърна и разменя няколко думи с него. Казвах си, че го правя, защото ме интересува изкуството му, а не той самият. Може би беше истина. Трябваше да бъде.

Аз съм омъжена жена. Имам три деца. И въпреки че Фъргюс не е мъжът на моите момински мечти, той е добър баща и понякога дори е мил. Ала вероятно една съвсем мъничка частица в мен все още смята, че не биваше да се съглася с настояването на родителите си да се омъжа за него. Това според тях бе един подходящ и сполучлив брак.

Глупости! Всичко свърши още преди четири години.

Не е лоялно да сравнявам Фъргюс с мъж, когото почти не познавам.

Само тук, в личния си дневник, мога да си го позволя. Докато Фъргюс мисли само за бизнес, само за сделки и долари, Кристиян говори за мечти, видения и поезия.

Сърцето ми е зажадняло за поезия.

Докато Фъргюс, със своята студена и нехайна щедрост ми подари изумруди за раждането на Итън, Кристиян ми даде полско цвете.

Запазих го, като го сложих между тези страници. Колко по-добре бих се чувствала, ако можех да се закича с него, а не със студените и тежки скъпоценни камъни.

Ние не говорим за нищо лично, нищо интимно. Нищо, което може да се стори някому неприлично. Но знам, че е така. Начинът, по който той ме гледа, усмихва се и ми говори, е неприличен. Начинът, по който аз го гледам през ярките слънчеви следобеди, когато децата спят, не е най-приличното поведение от страна на една омъжена жена. Сърцето ми забива ускорено всеки път, когато го видя. И това също не е прилично.

Днес седнах на скалите и наблюдавах как под четката му оживяват тези розови и сиви скали, това синьо, синьо море. Имаше една лодка, която се плъзгаше по повърхността на водата и изглеждаше така самотна. За миг си представих, че двамата с него сме в нея, с лица, обърнати към вятъра. Не знам защо, ала когато този образ се запечата в мен, чист и ясен, аз го попитах как се казва.