Нора Робъртс - Скрити тайни

— Имащ ли една минутка?

— Разбира се. — Тя й подаде листа. — Би ли ми превела това?

— А, някое от обърканите съобщения на леля Коко. — Аманда стисна устни и погледна бележката. — Това с кафето и кифлите е ясно.

— И аз го разбрах. — Всъщност Меган тъкмо похапваше от тях. — Ти искаш ли?

— Не, благодаря, тя и на мен ми донесе. Кевин се нахрани добре. И аз съм свидетел. Когато го видях, поглъщаше един комбиниран сандвич, а Натаниъл не бе много по-назад.

Меган едва не се задави с кафето.

— Натаниъл е бил тук за закуска?

— Похапваше и флиртуваше с леля Коко, докато разказваше на Кевин някаква история за един огромен октопод. Ще се върнат след няколко часа — продължи тя и посочи с пръст бележката, — защото Кевин измоли от Нейт разрешение отново да го заведе на обиколка. Не че се наложи да се убеждават кой знае колко — добави с усмивка Аманда. — А пък ние преценихме, че ти няма да имаш нищо против.

— Не, разбира се, че нямам.

— Тази част с картите обаче не подлежи на превод. Това си е типично в стила на леля Коко. — Аманда остави бележката. — Тръпки ме полазват, като си помисля колко често излиза права. Напоследък да те е разпитвала?

— Не, нищо важно.

Аманда се замисли за всичко, което Слоун й бе разказал за чувствата на Натаниъл.

— Сигурна ли си?

— Ами-и-и… Да. Мислех си за книгата на Фъргюс. Според мен, това би могло да се нарече въпрос. Поне в тази връзка аз искам да ти задам въпрос.

Аманда седна удобно.

— Давай.

— Тези цифри накрая. Веднъж вече ги споменах. — Тя отвори една папка и подаде копие от страницата на Аманда. — Чудех се дали това са номера на сметки или на сейф в трезор, или комбинация за домашен сейф. Може някои от тях да са суми за покупка на недвижим имот. — Меган сви рамене. — Знам, че е много глупаво толкова да се вторачвам, но…

— Не. — Аманда махна с ръка. — Знам какво искаш да кажеш. И аз не мога да търпя, когато нещата не се връзват. Ние прегледахме почти всички книжа от тази година, докато търсехме колието. Не си спомням за нищо, с което тези цифри да се вържат, ала пак ще погледна.

— Дай на мен — каза бързо Меган. — Имам чувството, че всичко това е моя рожба.

— С най-голямо удоволствие. Имам си и без това предостатъчно работа покрай празника утре. Всичко, което може да ти дотрябва, е в склада под стаята на Бианка, горе, в едната кула. Кашоните са подредени по години и съдържание, но въпреки това си е досадна и мърлява работа.

— Много обичам такива досадни мърляви работи.

— Тогава ще попаднеш в рая. Меган, много ми е неудобно, ала тъй като бавачката има почивен ден, а Слоун е затънал до гуша в работа, за тази сутрин уредихме нещо с бебетата, но днес следобед имам една среща в селото… Мога евентуално да я сменя.

— Искаш да гледам бебето ли?

— Знам, че си много заета, но…

— Манди, мислех си, че никога няма да поискаш. — Очите на Меган светнаха. — Кога да я взема?

Кевин реши, че това е най-прекрасното лято в живота му. Липсваха му баба и дядо, също и конете, и най-добрият му приятел Джон Силвърхорн, ала имаше толкова много неща, които да върши, че така и не успя истински да почувства носталгията.

Всеки ден си играеше с Алекс и Джени, имаше си своя форт и живееше в замък. Можеше да пътува с лодките, да се катери по скалите, Коко и господин Холандеца винаги му бяха приготвили малка закуска в кухнята. Макс му разказваше страхотни истории. Слоун и Трент понякога му позволяваха да помага при ремонтните работи, а Холт дори го остави да покара малката моторница.

Всичките му нови лели му позволяваха да играе игри с тях, а понякога, когато беше особено внимателен, дори можеше да подържи някое от бебетата.

Това за Кевин бе направо страхотно.

А тук бе и Натаниъл. Той погледна крадешком как мъжът, седнал до него, управлява с уверена ръка колата по лъкатушещия път нагоре към Кулите. Кевин бе решил, че Натаниъл разбира от всичко. Имаше големи мускули и татуировка и почти винаги миришеше на море.

Когато застанеше на кърмата на големия кораб за туристическите пътувания и очите му се присвиеха срещу слънцето, докато стискаше с едрите си ръце руля, той бе истинското въплъщение на герой за детето.

— Може би… — Кевин замълча и Натаниъл го погледна.

— Може би какво, приятелю?

— Може би пак ще дойда с теб някой път — избъбри Кевин. — Тогава няма да задавам толкова много въпроси и няма да ти се пречкам.

Нима има мъж на този свят, който би устоял на такова сладко дете, зачуди се Натаниъл. Спря колата пред входа, оставен специално за семейството.