Нора Робъртс: Тайна звезда

— Всъщност си водя записки. Кой живееше в къщата по време на вашето отсъствие?

— Никой. Не обичам в къщата ми да има хора, когато мен ме няма. А сега, ако ме извините… — Грейс рязко се освободи от хватката му и мина във фоайето под свода. — Боже мили… — Първо дойде гневът, бърз и силен. Искаше й се да изрита нещо, въпреки че вече всичко бе изпочупено и разрушено. — Трябвало ли е да потрошат това, което не са можели да отнесат? — измърмори тя. Вдигна поглед, видя разбития парапет и отново изруга. — И какво, по дяволите, са правили там горе? Голяма полза от тази алармена система, всеки може просто… — Спря на място и гласът й угасна, когато видя тебеширения силует, очертан върху кестеновия под. Докато се взираше, без да може да откъсне поглед, кръвта се оттече от лицето й и то остана болезнено бледо и замръзнало. Опря се с ръка на дивана, за да запази равновесие, и впи очи в блестящите стъкълца, останали от холната й масичка, и в кръвта, засъхнала в тъмна локва.

— Защо не отидем в столовата? — предложи тихо Сет. Грейс изпъна рамене, въпреки че не я бе докоснал. В стомаха й се бе свила буца лед и горещите вълни, които я пронизваха, не можеха да я разтопят.

— Кой е бил убит? — попита тя. — Кой е умрял тук?

— Допреди няколко минути се смяташе, че сте били вие.

Грейс затвори очи, почти без да забелязва, че зрението й бе замъглено.

— Извинете ме — произнесе доста ясно и прекоси сковано стаята. Вдигна бутилката бренди, търкаляща се по пода, отвори едно барче да извади чаша и наля догоре.

Изпи първата глътка като лекарство. Сет го разбра от начина, по който го изля в гърлото си и потрепери. Питието не върна цвета върху страните й, ала според него разтърси съзнанието й дотолкова, че да го накара отново да заработи.

— Госпожице Фонтейн, мисля, че ще е по-добре да поговорим за това в някоя друга стая.

— Добре съм. — Но гласът й бе дрезгав. Отпи отново, преди да се обърне към него. — Защо решихте, че съм била аз?

— Жертвата е била във вашата къща, облечена в халат. Отговаря на вашето общо описание. Лицето й беше… Обезобразено от падането. Тя е приблизително с вашия ръст и тегло, вашата възраст, вашия цвят.

Нейния цвят, помисли Грейс с внезапно обляла я вълна на облекчение. Значи не е била нито Бейли, нито Емджей.

— Не съм канила никой да живее вкъщи, докато ме нямаше. — Пое дълбоко въздух. Знаеше, че спокойствието бе на една ръка разстояние, само трябваше да стигне до него. — Нямам представа коя е била жената, освен ако не е била една от крадците. Как… — Тя отново погледна към счупения парапет, към злобно озъбените стърчащи дървени ръбове. — Трябва да са я блъснали.

— Това още предстои да се установи. — Сигурна съм, че е било така. Не мога да ви помогна по въпроса коя е била тя, лейтенант. Тъй като нямам сестра близначка, мога само да… — Млъкна и за втори път пребледня. Сви ръката си в юмрук и я притисна към корема си. — О, не. О, Господи…

Той разбра и не се поколеба:

— Коя е била тя?

— Аз… Може да е било… Живяла е тук преди, когато мен ме е нямало. Затова престанах да оставям резервен ключ отвън. Но тя може да си е направила копие. Не би се притеснила. — Като отбягваше да гледа към очертания силует, мина през изпочупените парчета керамика и седна на облегалката на дивана. — Една моя братовчедка. — Грейс отново отпи от брендито, бавно, за да усети как топлината се разлива из тялото й. — Мелиса Бенингтън… Не, струва ми се, че преди няколко месеца отново прие фамилията Фонтейн, след развода. Не съм сигурна. — Тя прокара ръка през косата си. — Не съм се интересувала дотолкова, че да знам такива подробности.

— Прилича ли на вас?

Грейс отвърна със слаба и безрадостна усмивка:

— Номерът на Мелиса в живота бе да се прави на мен. Отначало това леко ме ласкаеше, после доста ме нервираше. През последните години ми се струваше жалко. Предполагам, че имаме някаква външна прилика. Тя се опитваше да я подсили. Пусна си дълга коса, боядисваше я в моя цвят. Имахме някаква разлика в телосложението, ала Мелиса се справи и с това. Пазаруваше в същите магазини, ходеше в същите фризьорски и козметични салони. Избираше същите мъже. Израснали сме заедно, повече или по-малко. Тя винаги е имала чувството, че аз съм извадила по-голям късмет за всичко. — Насили се да погледне отново надолу и усети как я залива вълна от скръб и съжаление. — Очевидно този път наистина е било така.

— Ако някой не ви е познавал, може ли да е взел нея за вас?

— Предполагам, че от пръв поглед, да. Може би случаен познат. Никой, който… — Млъкна и стана. — Мислите, че някой я е убил, защото е решил, че това съм аз? Сбъркал я е с мен, както вие? Това е абсурдно. Това е бил обир, грабеж. Ужасен инцидент.