Нора Робъртс: Тайна звезда

Вдигна очи отново към неговите. Наистина, той приличаше повече на полицай, отколкото на крадец. Много хубав, по един строг и старомоден начин. Стегнатото му тяло с широки рамене и тесни бедра изглеждаше безмилостно тренирано.

Такива очи, студени, ясни и златистокафяви, очи, които сякаш виждаха всичко едновременно, можеха да са очи или на полицай, или на престъпник. Във всички случаи, реши тя, това бяха очи на опасен мъж.

Опасните мъже обикновено я привличаха. Но в момента ситуацията бе толкова странна, че не й бе до това.

— Добре, Бюкенън, лейтенант Сет, ще ми кажете ли какво правите в моята къща? — Тя помисли за това, което носеше в чантата си, затова, което Бейли й бе изпратила само преди няколко дни, и гадното чувство в стомаха й стана още по-силно. Доколко бе за газил а? И как щеше да се измъкне от тази каша, както полицаят се бе вторачил в нея? — Имате ли и разрешително за обиск, освен удостоверението?

— Не, нямам. — Би се почувствал по-добре, значително по-добре, ако тя прибереше пистолета. Ала тя изглежда нямаше намерение да го прибира, държеше го все така здраво, макар и насочен малко по-надолу. Въпреки това самообладанието му себе върнало. Без да откъсва очи от нейните, Сет се спусна по оставащите стъпала и се изправи срещу нея. — Вие сте Грейс Фонтейн.

Тя го видя как прибра удостоверението обратно в джоба си, докато неразгадаемите му очи оглеждаха лицето й. Запомняха чертите й, помисли с раздразнение. Отбелязваха си наум всякакви отличителни черти. Какво, по дяволите, ставаше?

— Да, аз съм Грейс Фонтейн. Това е моя собственост, моя къща. И след като сте тук без необходимото разрешително, вие сте в нарушение. Тъй като изглежда безсмислено да се обадя на полицията, може би трябва да се обадя на моя адвокат.

Той наклони глава и неволно улови аромата й. Може би този подмамващ аромат и мигновеното му и нежелано въздействие го накараха да каже, без да се замисли:

— Е, госпожице Фонтейн, изглеждате дяволски добре като за мъртвец.

В отговор тя присви очи и вдигна вежди:

— Ако това е някакъв полицейски хумор, страхувам се, че ще трябва да ми го преведете.

Сет се ядоса, че го бе предизвикала да се изпусне с тази забележка. Хич не беше професионално. Той предпазливо вдигна глава и избута дулото на пистолета още малко по-наляво.

— Имате ли нещо против? — Бързо, преди да бе имала време да отговори, ловко го измъкна от ръката й и извади пълнителя. Не бе моментът да я пита дали има разрешително да носи оръжие, затова просто й подаде празния пистолет и пусна пълнителя в джоба си. — Най-добре е да държите пистолета с две ръце — обясни сериозно, толкова сериозно, че си пролича веселието. — И ако искате да си го запазите, да не се приближавате дотолкова, че да може да се стигне до него.

— Много благодаря за урока по самоотбрана. — Очевидно раздразнена, Грейс отвори чантата си и пусна пистолета вътре. — Но още не сте отговорили на първоначалния ми въпрос, лейтенант. Какво правите в моята къща?

— Вие сте преживели доста неприятен инцидент, госпожице Фонтейн.

— Инцидент ли? И това ли е някакъв полицейски жаргон? — Тя издиша възмутено. — Разбита ли е била къщата? — За пръв път отклони вниманието си от мъжа срещу себе си и погледна през рамото му към фоайето. — Обир ли е имало? — добави, като видя преобърнатия стол и парчетата от счупени саксии. Изруга и понечи да мине край него, ала Сет я хвана за рамото да я спре.

— Госпожице Фонтейн…

— Махнете си ръката от мен — сопна му се Грейс. — Това е моята къща.

— Знам — отвърна той, без да я пуска. — Кога за последен път бяхте тук?

— Ще ви дам показания, след като видя какво липсва. — Успя да направи още две крачки и от хаоса в хола видя, че това не е бил спретнат и добре организиран обир. — Е, хубава работа са свършили, няма що. Фирмата, която чисти, няма да е никак доволна. — Сведе поглед към пръстите на Сет, обвити около ръката й. — Бицепсите ми ли проверявате, лейтенант? Приятно ми е да мисля, че са твърди.

— Мускулният ви тонус е добър. — От това, което виждаше изпод тънките кремавобели панталони, изглеждаше повече от добър. — Бих ви помолил да отговорите на моя въпрос, госпожице Фонтейн. Кога за последен път си бяхте вкъщи?

— Тук ли? — Тя въздъхна и сви красивите си рамене. Мислите й се въртяха около досадните подробности, свързани с последствията от един обир. Застрахователни агенти, показания, попълване на бланки. — В сряда следобед. Заминах за няколко дни извън града. — Бе повече потресена, отколкото й се искаше да си признае, че по време на отсъствието й къщата й е била претършувана и обрана, че вещите й са били докосвани и крадени от непознати. Но му хвърли един усмихнат поглед изпод ресници. — Няма ли да си водите записки?