Нора Робъртс: Тайна звезда

Което, логично погледнато, бе, разбира се, глупост. Ала не беше ли странно, че напоследък сънуваше искрящи сини скъпоценни камъни, мрачен, обвит в мъгла замък, стая, пълна с блестящо злато? И един мъж с очи, бледи като смъртта, помисли Сет, докато се опитваше да проясни мъглявите подробности. И една жена с лице на богиня.

И собствената си насилствена смърт.

Той се отърси от неприятното чувство, свързано с откъслечните спомени от сънищата. Това, което му трябваше сега, бяха факти — основни, логични факти. А фактът бе, че трите сини диаманта, по над сто карата всеки, струваха колкото шест царства. И някой ги искаше и нямаше нищо против да убива, за да ги получи.

Труповете се множаха, помисли Сет и прокара ръка през тъмната си коса. Пръв бе намерил смъртта си Томас Салвини, съпритежател на фирма „Салвини“, експерти по скъпоценните камъни, към които Смитсъновият институт се бе обърнал за удостоверяване на автентичността и оценка на трите диаманта. Данните навеждаха на мисълта, че удостоверяването и оценката не са били съвсем достатъчни за Томас Салвини и за неговия брат близнак Тимъти.

Над един милион в налични показваха, че те са имали други планове… Както и клиент, който е искал Звездите за себе си.

Към това се добавяха и показанията на някоя си Бейли Джеймс, доведена сестра на братя Салвини и очевидец на братоубийството. Специалист по скъпоценните камъни с безупречна репутация, тя твърдеше, че е разкрила плановете на доведените си братя да направят копия на диамантите, да продадат оригиналите и да напуснат страната с печалбата.

Бе отишла при братята си сама, спомни си той и поклати глава. Без да се обади в полицията. И бе решила да се изправи пред тях, след като изпратила два от диамантите на най-близките си приятелки, разделяйки ги за по-голяма сигурност. Сет въздъхна, удивен от загадъчния начин на мислене на цивилните.

Е, бе си платила за лекомислието Бе станала свидетел на зверско убийство и едва бе спасила собствения си живот, а споменът за преживяното и за всичко преди това дни наред бе блокирал паметта й.

Той влезе в спалнята на Грейс и огледа брутално преровената стая.

И отиде ли Бейли Джеймс в полицията дори и тогава? Не, тя реши да се обърне към частен детектив, намерен буквално в телефонния указател. Сет сви устни. Изобщо не уважаваше частните детективи. Благодарение на чист късмет бе попаднала на доста свестен, трябваше да го признае. Кейд Парис не бе толкова лош, колкото повечето, и бе успял — отново благодарение на чист късмет — да надуши следата.

И междувременно едва не го убиха. Което водеше Сет към труп номер две. Сега Тимъти Салвини бе не по-малко мъртъв от брат си. Не можеше да обвинява прекалено много Парис, задето се бе защитавал срещу човек с нож, но отстраняването на втория Салвини бе довело нещата до задънена улица.

През изпълнените със събития почивни дни около Четвърти юли другата приятелка на Бейли Джеймс бе избягала с някакъв ловец на глави. В един от редките си изблици на гняв Сет потърка очите си и се облегна на касата на вратата.

Емджей О’Лиъри. Скоро щеше да я разпита, лично. И той щеше да е човекът, който да каже на нея и на Бейли Джеймс, че тяхната приятелка Грейс бе мъртва. И двете задачи чувстваше като свое задължение.

Втората Звезда бе у О’Лиъри, която от неделя следобед бе изчезнала заедно с преследвача на нередовни длъжници Джек Дакота. Макар сега да бе едва понеделник вечер, Емджей и нейният спътник бяха успели да придвижат събитията по няколко пункта — включително още три трупа.

Сет си спомни глупавия и противен поръчител на заеми, който не само бе изпратил Дакота с фалшивото поръчение да доведе Емджей, а и се бе забъркал в изнудване. Наемните биячи, които следяха Емджей, вероятно бяха свързани с някаква друга негова далавера и го бяха убили. След това бяха извадили много лош късмет на един мокър хлъзгав път.

И отново стигаше до задънена улица.

Грейс Фонтейн вероятно водеше до третата задънена улица. Той не бе сигурен какво ще му дадат празната й къща и разхвърляните й вещи, ала щеше да ги прегледа, стъпка по стъпка и сантиметър по сантиметър. Това бе неговият стил.

Щеше да бъде акуратен, щеше да бъде внимателен и щеше да намери отговорите. Сет вярваше в реда и в законите. Безрезервно вярваше в правосъдието.

Сет Бюкенън бе трето поколение полицай и бе стигнал до званието лейтенант благодарение на вродения си усет към полицейската работа, почти ужасяващото си търпение и непоклатимата си обективност. Подчинените му го уважаваха, а някои тайничко се страхуваха от него. Той знаеше, че понякога го наричат „Машината“ и не се обиждаше. Емоциите, нервите, скръбта и чувството за вина, които цивилните можеха да си позволят, нямаха място в неговата работа.