Нора Робъртс: Тайна звезда

Той предпочиташе в жената честността. Настояваше за нея. Което вероятно бе една от причините да живее сам.

Огледа все още висящите дрехи и поклати глава. Тук дори убиецът бе загубил търпение. Той бе избутал закачалките в единия ъгъл, но не си бе направил труда да смъкне всичко от тях.

Според Сет обувките бяха доста над двеста чифта, а една от лавиците очевидно бе предназначена за ръчни чанти. Чантите, във всички възможни форми и цветове, бяха измъкнати от местата си, разкъсани и претърсени.

В шкафа имаше още пуловери, шалове, бижута. Сигурно бе имала и доста истински бижута. Някои от тях трябва да са били в сега празния сейф долу, бе сигурен в това. А може да бе имала и сейф в банката.

Това щеше да е първото нещо, което да провери сутринта.

Обичала е музика, реши той, докато оглеждаше безжичните колонки. Бе видял колонки във всички стаи, а в хола долу имаше разпилени компакт-дискове, касети, дори стари грамофонни плочи. Доста разностранен вкус, всичко от Бах до поп.

Дали бе прекарвала много вечери сама, с музика, лееща се из цялата къща? Дали някога се бе сгушвала пред тази изискана камина с една от стотиците книги в нейната библиотека?

Сгушена на дивана, помисли Сет, облечена в късия червен халат, подвила под себе си хилядадоларовите си крака. Чаша бренди, тиха музика, светлината на звездите, струяща през прозорците на покрива.

Виждаше го пред очите си. Виждаше я как вдига поглед, как отмята водопада от черни коси от зашеметяващото си лице, как изкусителните устни трепват, като го види, че я наблюдава. Оставя книгата настрани, протяга подканващо ръка, засмива се с тихия си гърлен смях и го привлича до себе си.

Почти можеше да го вкуси.

Затова изруга под носа си и си даде един миг да овладее внезапно забързалия се пулс.

Мъртва или жива, реши той, тази жена бе вещица. И проклетите камъни, глупави или не, изглежда само й даваха допълнителна сила.

А Сет си губеше времето. Направо го губеше, каза си той и стана. За тези неща си имаше правила и установен ред. Трябваше да се върне и да вдигне пара, така че медицинската експертиза по-скоро да му даде предполагаемия час на смъртта. Трябваше да започне да се обажда на телефоните в бележника на жертвата.

Трябваше да излезе от къщата, която ухаеше на тази жена. Само дето не дишаше с нейния дъх. И да стои извън нея, реши той, докато бе сигурен, че може да обуздае непривичните си фантазии.

Раздразнен от себе си, ядосан от начина, по който самият той се отклоняваше от установения ред, се върна през спалнята. Едва пое по извитите стълби, и някакво движение привлече погледа му. Ръката му посегна към пистолета, ала вече бе твърде късно.

Много бавно отпусна ръката си, остана където беше и погледна надолу. Това, което го потресе и го накара да се закове на място, не бе пистолетът, насочен към сърцето му, а фактът, че ръката, която държеше този пистолет, непоклатимо като скала, бе ръката на една мъртва жена.

— Е — каза мъртвата жена и пристъпи напред в ореола светлина под полилея в коридора, — вие определено сте мърляв и глупав крадец. — Потресаващо сините очи гледаха към него. — Ще ми предложите ли една причина да не пробия дупка в главата ви, преди да извикам полицията?

Като за дух тя прекрасно съответстваше на фантазиите му. Гласът й бе мъркащ, зноен и гърлен, и съвършено жив. А като за наскоро починала, бузите й бяха доста пламнали от гняв. Не се случваше често съзнанието на Сет да изключи. Но сега се бе случило. Той виждаше една жена, свежа и облечена в бяла коприна. В ушите й проблясваха обици, а в ръката й имаше лъскав сребърен пистолет.

Дръпна се рязко назад, макар че нищо от потреса му не си пролича.

— Аз съм полицията — заяви Сет сериозно.

Устните й трепнаха подигравателно.

— Разбира се, хубавецо. Кой друг би се промъквал в заключена празна къща, в която няма никой, освен някой преуморен патрулен полицай?

— Отдавна не съм бил патрулен полицай. Аз съм Бюкенън. Лейтенант Сет Бюкенън. Ако насочите пистолета си малко по-наляво от сърцето ми, ще ви покажа удостоверението си.

— Просто горя от желание да го видя. — Без да откъсва поглед от него, тя бавно отмести дулото на пистолета. Сърцето й се блъскаше в гърдите от страх и гняв, ала направи още една крачка напред, когато мъжът бръкна с два пръста в джоба си. Доколкото можеше да види, удостоверението, със златен ръб по ръба, изглеждаше съвсем истинско. И в нея започна да се надига едно много лошо чувство, едно по-гадно свиване на стомаха, отколкото когато спря в началото на алеята и видя непознатата кола и светещите в къщата лампи.