Нора Робъртс - Тайна звезда

— Е, тогава да не губим малкото време, което имаш, като стоим в коридора. Не си ял, нали?

Защо не го попита защо не може да остане? Сет усети безпричинно раздразнение. Защо не прояви недоволство?

— Не съм.

— Добре. Седни и пийни нещо. Можеш ли да пиеш, или си официално на работа? — Докато говореше, тя отиде да извади изстудяващото се шампанско от сребърната кофичка. — Във всеки случай, не мисля, че една чаша има значение. А и аз няма да кажа на никой. — Сръчно отвори бутилката и тапата излезе с приглушен празничен гръм. — Току-що извадих закуските, така че заповядай. — Посочи към сребърния поднос върху масичката за кафе и с меко шумолене на коприна отиде да налее две чаши. — Кажи ми какво мислиш. Изтощих до смърт горкия Кейд, докато го карах да мести разни неща насам-натам, но исках поне хола да приведа по-бързо в ред.

Холът изглеждаше като от лъскаво списание за идеален дом. Нищо не бе не на място, всичко бе прекрасно и грееше. Ярки цветове се смесваха с графики, картини и статуетки, които изглеждаха избирани дълго и с невероятен вкус.

Ала Грейс бе направила всичко това за дни, дори за часове. Това, предполагаше Сет, бе силата на богатството и възпитанието.

И въпреки това стаята не изглеждаше студена и добре пресметната. Изглеждаше гостоприемна и щедра. Меки повърхности, меки ъгли, с дребни подробности, във всяка от които прозираше Грейс. Старинни бутилки с цветове на скъпоценни камъни, порцеланова котка, заспала на топка, пищна избуяла папрат в медна саксия.

Вдигна глава и забеляза здравия блестящ парапет на балкона.

— Виждам, че си го поправила.

Нещо не е наред. Това бе всичко, което успя да помисли Грейс, докато му подаваше чашата.

— Да, исках да го направят колкото може по-бързо. Това и новата охранителна система. Мисля, че ще я одобриш.

— Ще я погледна, ако искаш.

— Повече искам да си починеш. Дали да не донеса вечерята?

— Ти си готвила?

— Не бих постъпила така с теб — засмя се тя. — Но съм специалист по поръчването и подреждането. Опитай се да се отпуснеш, аз веднага се връщам.

Грейс излезе и той погледна към подноса. Сребърна купа с блестящ черен хайвер, малки красиви сандвичи. Обърна им гръб и, хванал чашата си в ръка, се приближи към портрета й.

Когато тя се върна, Сет продължаваше да гледа нарисуваното й лице.

— Бил е влюбен в теб, нали? Художникът.

Грейс си пое внимателно дъх, изненадана от студения му тон.

— Да. Знаеше, че аз не го обичам. Често ми се е искало да го обичах. Чарлз е един от най-милите и внимателни мъже, които познавам.

— Спала ли си с него?

По гърба й полазиха тръпки, ала когато оставяше чиниите върху украсената с цветя и свещи маса, ръцете й не трепереха.

— Не. Нямаше да бъде честно, а аз прекалено много държа на него.

— По-скоро би спала с мъже, на които не държиш?

Не го бе видяла да идва, осъзна тя. Колко глупаво от нейна страна да не го види, че идва.

— Не, но не бих спала с мъже, които мога да нараня така. Щях да нараня Чарлз, ако му бях станала любовница, затова му останах приятел.

— А съпругите? — Той се обърна и с присвити очи се вгледа този път не в портрета, а в нея. — Като жената, омъжена за онзи граф, с когото си се забъркала. Не се ли тревожеше, че я нараняваш?

Грейс отново взе виното си и наклони глава. Никога не бе спала с графа, за когото Сет говореше, нито с който и да било друг женен мъж. Ала никога не си бе правила труда да спори с общественото мнение. И сега нямаше да си прави труда да отрича.

— Защо е трябвало да се тревожа? Аз не бях женена за нея.

— А мъжът, който се е опитал да се самоубие, след като си развалила годежа ви?

Тя допря чашата до устните си и преглътна пенливото вино, което й одраска гърлото като натрошено стъкло.

— Много драматично от негова страна, нали? Не мисля, че си в настроение за салата „Цезар“ и стек „Даян“, лейтенант. Питателната храна не върви по време на разпит.

— Никой не те разпитва, Грейс.

— О, разпитваш ме. Но не ми прочете правата. Студеният й гняв му помогна да оправдае собствения си гняв. Не ставаше дума за мъжете. Сет знаеше, че това, което го боде, не бяха мъжете, които съзнателно бе хвърлил в лицето й, а фактът, че те нямаха значение за него, че кой знае защо нищо освен нея нямаше значение.

— Странно, че си толкова чувствителна, когато те питам за мъже. Никога не си си правила труда да криеш своите завоевания…

— Не го очаквах от теб. — Каза го тихо, едва чуто, после поклати глава и се усмихна студено. — Глупаво от моя страна. Не, никога не съм си правила труда да крия каквото и да било… Освен ако не е нещо важно. Мъжете не са били важни, в по-голямата си част. Какво искаш, да ти кажа, че ти си различен? Би ли ми повярвал, ако ти го кажа?