Нора Робъртс - Тайна звезда

И тогава видя счупеното стъкло. Сърцето му просто спря. Пистолетът се озова в ръката му и той прелетя през разбитата врата, без да мисли за правилата. Някой викаше името й, тичаше от стая в стая в сляпа паника. Това не можеше да бъде той, и въпреки това бе на стълбите, задъхан, вледенен, замаян от страх. Един униформен полицай зад него вдигна една кърпа.

— Мирише ми на хлороформ, лейтенант. — Полицаят се поколеба и направи крачка към човека, вкопчен в парапета. — Лейтенант?

Сет не можеше да говори. Бе изгубил гласа си, а с него и цялата си тренираност, постигната с толкова часове потене. Безжизненият му поглед се отмести, фокусира се върху лицето, портрета. Бавно и с голямо усилие откъсна очи и си надяна маската на самообладанието.

— Претърсете къщата. Всеки сантиметър. — Обърна се към втория полицай. — Повикайте подкрепления. Веднага. След това огледайте местопроизшествието. Живо.

Грейс дойде бавно на себе си, с гадене и ослепяващо главоболие. В главата й тъпо се въртеше кошмар, още неясен, като хищник, търпеливо чакащ да скочи. Тя стисна по-силно очи, завъртя глава на възглавницата, после предпазливо ги отвори.

Къде съм, помисли. Това не е моята стая.

Опита се да се пребори с мъглата, паднала върху съзнанието й.

Под бузата й имаше атлаз. Грейс познаваше прохладното хлъзгаво усещане на атлаз срещу кожата си. Бял атлаз, като булчинска рокля. Объркано плъзна ръка по плътната завивка върху огромното легло с балдахин.

Усещаше дъх на жасмин, на рози, на ванилия. Все бели аромати, прохладни бели аромати. Стените на стаята бяха с цвят на слонова кост и гладки като коприна. За момент й се стори, че бе в ковчег, огромен натруфен ковчег, и сърцето й се заблъска бясно.

Насили се да стане. Почти очакваше да удари главата си в капака и да започне да пищи, задушавайки се. Ала нямаше нищо, само този уханен въздух и тя го вдъхна дълбоко.

Сега си спомни — счупеното стъкло, едрия мъж с големите ръце. Бе на път да изпадне в паника и отново пое въздух. Внимателно, защото й се виеше свят, спусна крака от леглото и стъпалата й потънаха в дебел девствено бял килим. Олюля се, отново й се повдигна и Грейс с усилие на волята накара краката си да тръгнат към вратата.

Изпоти се от ужас, когато кристалната дръжка не поддаде. Задъхано я дърпаше, въртеше, бореше се с нея, после се опря на вратата да огледа стаята, която, както разбираше, сега бе неин затвор.

Навсякъде бяло, ослепително бяло. Изящен фотьойл от началото на осемнайсети век с бяла тапицерия, прозрачни дантелени пердета, купчини бели възглавници върху извития диван. Златните ръбове само подчертаваха белотата, елегантните мебели от светло дърво се губеха в този снегопад.

Първо отиде до прозореца и потрепери, когато откри, че той бе с решетки. Зад него нарязаната на парчета нощ бе посребрена от лунната светлина. Не видя нищо познато — голяма ливада, старателно поддържани цветя и храсти, кичести дървета.

Обърна се, забеляза още една врата, втурна се към нея и едва не се разплака, когато я отвори без никакво усилие. Но зад нея имаше луксозна баня с бели плочки, прозорци с матови стъкла и решетки, и капандура на скосения таван на около три метра от пода.

А на дългата блестяща лавица бяха подредени бурканчета, шишенца, кремове, пудри. Всички от любимите й, нейните аромати, нейните лосиони. Сърцето й се сви.

Отвличане за откуп, каза си тя. Някой я бе отвлякъл, някой, който вярваше, че семейството й ще бъде принудено да плати, за да си я върне жива и здрава. Ала знаеше, че това бе лъжа.

Звездите. Грейс се облегна безсилно на касата на вратата и стисна устни, за да заглуши риданията си. Бе отвлечена заради Трите Звезди. Те щяха да бъдат нейният откуп.

Коленете й трепереха. Тя се обърна, заповяда си да се успокои, да мисли разумно. Трябваше да има изход. Винаги имаше изход.

Алармата й се бе включила, спомни си Грейс. Сет не можеше да е бил далеч. Дали бе получил съобщението, дали се бе върнал? Нямаше значение. Все едно го бе получил достатъчно скоро. Каквото и да се бе случило между тях, той би направил всичко по силите си, за да я намери. От чувство за дълг, ако не от друго.

А междувременно тя бе сама. Но това не означаваше, че бе беззащитна.

Когато ключалката на вратата прещрака, Грейс залитна, отстъпи две крачки назад, после се насили да спре и да се изправи. Вратата се отвори и влязоха двама мъже. В единия тя лесно разпозна своя похитител. Другият бе по-дребен, жилав, с официален черен костюм и каменно непроницаемо лице.