Нора Робъртс - Карибски романс

— Дръж под око двойката младоженци, Луис. Акълът им е повече един в друг, отколкото във вентилите.

— Няма проблем.

Той също й помогна да вдигне и нагласи кислородните бутилки, после се отдръпна и я изгледа, докато Лиз затягаше ремъците.

— Струваш ми се умърлушена, малката.

— Нищо ми няма, добре съм.

Тя вдигна глава и Луис забеляза синините по шията. Случката вече бе обиколила околността.

— Сигурна ли си? Не изглеждаш чак толкова добре.

Лиз повдигна иронично вежда и закачи ножа си на колана.

— Много мило.

— Слушай, сериозно ти говоря. Караш ме да се тревожа за теб.

— Няма основание за безпокойство.

Тя си надяна маската и хвърли поглед към пълничкия тип, който се бореше с плавниците. Беше охраната й за деня.

— Полицията държи всичко под контрол — добави, като се надяваше да е вярно. Ала далеч не беше толкова сигурна дали това важеше и за Джоунъс.

Предната вечер поведението му не я изненада особено. Още от самото начало беше усетила у него тази заплашителна изчаквателност, зад която се криеше буен и невъздържан нрав. Но при вида на изкривеното му лице, когато сграбчи Ерика, и при звука на хриптящия му глас изпита едно студено, кухо усещане под лъжичката. Не го познаваше достатъчно, за да е сигурна дали ще сдържи яростта си, или ще я пусне на воля. Нещо повече, откъде можеше да знае дали изобщо бе в състояние да я обуздае? Отмъщението, помисли си, има грозен облик. А той търсеше именно отмъщение. Спомнила си израза в очите му, се опасяваше, че ще го намери.

Лодката се заклати и я върна към настоящия момент. Сега не можеше да мисли за Джоунъс. Чакаше я работа и клиентите й, с които трябва да се занимава.

— Госпожице Палмър — запромъква се към нея длъгнест млад американец с тесен гръден кош и подкупната усмивка. — Бихте ли ме проверили?

— Разбира се.

Делово и оправно Лиз взе да оглежда снаряжението му.

— Малко ме е страх — призна той. — Никога преди не съм правил подобно нещо.

— Не вреди човек да го е страх малко. Така ще бъде по-предпазлив. Готово, сега си сложете маската. Трябва да ви стои удобно, ала плътно.

Младежът се подчини. Очите му зад стъклото изглеждаха ококорени и неясни.

— Ако не възразявате, мисля да се държа близо до вас там, долу.

Тя му се усмихна.

— Нали за това съм тук. Дълбочината е петнадесет метра — обърна се към цялата група. — Не забравяйте да се спускате бавно и да изчаквате за компенсиране на налягането. И ви моля, освен това, да не изпускате групата от поглед през цялото време, докато сме долу.

Лиз седна на борда и с привична лекота се преобърна във водата. Изплува наблизо и изчака, докато под наблюдението на Луис, който остана последен на палубата, всички скочиха един по един. Нагласи за последен път маската и се гмурна.

Това винаги й доставяше удоволствие. Чувството на безтегловност и лекота, илюзията за безпрепятственост и неуязвимост. Недалеч от повърхността морското дъно изглеждаше като разстлано бяло покривало. Тя се задържа малко там да се наслади на гледката. После с бърз замах последва групата.

Младоженците се държаха за ръка и изживяваха в захлас най-неповторимите си мигове. Лиз отново си напомни мислено да не ги изпуска от поглед. Прикрепеният да я охранява полицай се влачеше мудно до нея като сънена морска костенурка. Той също нямаше да я изпуска от поглед. Повечето от останалите се държаха близо един до друг, очаровани, но предпазливи. Слабичкият американец плуваше насреща й с широко отворени очи, в които имаше смесица от възторг и уплаха, после се пристрои редом и застана съвсем близо до нея. За да го накара да се отпусне, тя докосна рамото му и посочи нагоре. С леко движение се обърна по гръб, с лице към повърхността. Слънцето слабо прозираше през водата, а килът на лодката ясно се различаваше. Младежът кимна и я последва надолу.

Край тях се стрелкаха риби, на пасажи или сами. Водата беше прозрачна и на фона на белия пясък багрите се открояваха, сменяха и преплитаха. Набраздените туфести корали се издигаха като твърдо вкопани хълмчета с жълто минзухарен цвят. Ветрилообразните, нежни като дантела, се развяваха в розово и пурпурно. Лиз посочи на спътника си колония обитатели на коралите, които проблеснаха с металическата си окраска, после се стрелнаха сред разклонените като еленови рога корали.

Това бе един свят, който тя разбираше и навярно по-добре, отколкото този на повърхността. Тук, в тишината, Лиз често намираше душевния покой, който напоследък от ден на ден все повече й се изплъзваше. Научните названия на морските твари не й бяха чужди. Навремето прилежно ги беше изучавала с мечтата да разкрива тайните на морския свят и да направи красотата му достояние на другите. Това беше минало, беше сякаш в един друг живот. Сега тя срещу почасово заплащане обучаваше туристи и им даваше нещо удивително и незабравимо, което да отнесат у дома след края на почивката си. Това й стигаше.