Нора Робъртс - Карибски романс

— Крайно неподходящо — промърмори.

Бяха й нужни няколко мига, за да дойде на себе си.

— Да — отрони тя.

Ала имаше предвид съвсем друго. Не ставаше дума и обстановката, за времето и мястото, а за пълната невъзможност. Понечи да тръгне и да се върне на масата, но той я стисна.

— Какво има? — започна Лиз, обаче й беше достатъчно само да зърне лицето му.

Внимателно се огледа през рамо, за да види какво бе привлякло така силно вниманието му. Една жена, облечена в доста оскъдна червена рокля, го гледаше втрещено. Лиз забеляза потресения й израз, преди жената да се обърне и да хукне сред танцуващите, оставяйки партньора си зяпнал от изумление.

— Бързо!

Без да я чака, Джоунъс се запромъква на бегом из тълпата. Като лавираше, заобикаляше или блъскаше според случая, Лиз се втурна след тях.

Жената едва се бе добрала навън, когато Джоунъс я настигна.

— Защо бягаш? — подпря я той на стената и пръстите му се впиха в ръцете й.

— Пор фавор, но компрендо — промълви тя, разтреперана като лист.

— Разбираш, и още как! — разтърси я Джоунъс и, надвесен над нея, я стисна още по-силно, докато жената едва не се разпищя от страх. — Какво знаеш за брат ми?

— Джоунъс! — ужасена и възмутена, Лиз застана помежду им. — Ако това е начина, по който смяташ да действаш, нямаш нужда от помощта ми!

Избута го и докосна жената по рамото.

— Ло сиенто мучо — поде тя, като се извини за постъпката му. — Той загуби брат си. Джери Шарп му е брат. Познавахте ли го?

Жената я погледна и прошепна:

— Има лицето на Джери. Ама нали той е мъртъв, видях във вестника.

— Това е брат му Джоунъс. Иска да говори с вас.

Както се случи и с Лиз, жената бързо бе доловила разликата между Джоунъс и мъжа, когото познаваше. От Джери никога не би се уплашила поради простата причина, че се мислеше за по-хитра и умна от него. Надвисналият сега отгоре й мъж бе съвсем различно нещо.

— Нищо не знам.

— Пор фавор, само няколко минути.

— Кажи й, че няма да съжалява — намеси се Джоунъс, когато жената поклати глава с намерението пак да откаже.

Без да изчака Лиз да преведе, той извади портфейла си и измъкна от там банкнота. Видя как страхът в очите на жената се смени с нерешителност.

— Няколко минути — съгласи се тя и посочи кафенето на отсрещния тротоар… — Ей там.

Джоунъс поръча две кафета и чаша вино.

— Попитай я за името й — нареди на Лиз.

— Говоря английски — обади се жената, извади тънка цигара и я потупа в масата. — Аз съм Ерика. С Джери бяхме приятели. — Вече поуспокоена, тя му се усмихна. — Сещате се, нали, добри приятели.

— Сещам се.

— Той беше хубав — добави жената и прехапа долната си устна. — И много забавен.

— От колко време се познавахте?

— Две седмици. Много ми беше мъчно, като разбрах, че е умрял.

— Убит — уточни Джоунъс.

Ерика отпи голяма глътка вино.

— Мислите ли, че е било заради парите?

Той целият се напрегна. Всеки мускул от тялото му се изопна. Хвърли бърз предупредителен поглед на Лиз, преди да бе успяла да се обади.

— Не зная… Така изглежда. Какво ти е споменал за това?

— Ами, достатъчно, за да ме заинтригува — тя се усмихна отново, лапна цигарата и я запали. — Джери беше страшно чаровен. И щедър. — Имаше предвид тънката златна верижка, която й купи, и обиците с красиви сини камъни. — Мислех, че е много богат, ама той каза, че скоро ще бъде още по-богат. Обичам чаровните мъже, особено пък богатите. Джери каза, че като получи парите, ще заминем. — Жената издуха облаче дим и вдигна примирено рамене. — А взе, че умря.

Джоунъс пиеше кафето си и я наблюдаваше изпод вежди. Тя имаше, както се беше изразил Луис, зашеметяваща външност. И не бе никак загубена. Беше сигурен също, че в момента мисълта й бе насочена към едно-единствено нещо.

— Знаеш ли кога е трябвало да получи парите?

— Разбира се, нали трябваше да предупредя в работата си и да взема отпуск, преди да заминем. Той ми се обади — в неделя. Беше много развълнуван. „Ерика“, каза, „улучих джакпота“. Аз му бях малко сърдита, защото никакъв не се появи в събота вечер. Каза ми, че имал някаква спешна работа в Акапулко и попита дали ще ми хареса да прекараме някоя и друга седмица в Монте Карло — тя се усмихна на Джоунъс и премига с дългите си ресници, после издуха струя дим над рамото му. — Реших да му простя — продължи. — Стегнах си багажа. Канехме се да тръгнем във вторник. А в понеделник вечер прочетох във вестника, че е мъртъв. За парите нищо не пишеше.