Нора Робъртс - Карибски романс

— Вие… Ъ-ъ, давате ли частни уроци?

Лиз зърна погледа му. Може би не бе била достатъчно рязка.

— При случай.

— Тогава, бихме могли…

— Хей, госпожичке, здрасти!

Тя заслони очи с длан.

— Господин Амбъкъл.

Той беше застанал на пътеката в неопрен с къси крачоли, издут от едрите му бутове. Косата му, доколкото още я имаше, бе мокра и зализана назад. До него с отегчен вид стоеше жена му, облечена с бански костюм, чиято кройка имаше за цел да понамали визуално доста широкия й ханш.

— Тъкмо пак влизам! — извика Амбъкъл. — Цял ден съм вътре.

Изглеждаше неимоверно доволен от себе си. Жена му погледна Лиз и извъртя нагоре очи.

— Както е тръгнало, няма да сбъркам, ако ви наема при мен на работа, господин Амбъкъл.

Той избухна в смях и се шляпна по бедрата.

— Предпочитам да се гмуркам, отколкото нещо друго — хвърли поглед към жена си и я потупа по рамото. — Е, с някои малки изключения. Иди да платиш за нови бутилки, скъпа, и кажи да ми ги донесат.

— Пак ли ще влизаш?

— Довечера. Де да можех да придумам госпожичката за едно нощно плуване.

— Ако питате мен, аз се пъхвам в леглото с някоя хубава книжка — обърна се жена му към Лиз. — Единствената вода, която имам желание да видя, е тази във ваната.

Лиз се засмя и скочи на пристана.

— В момента и аз съм на същото мнение. А, позволете да ви запозная. Това е Скот Трайдънт. Току-що се гмурка за първи път.

— Ха така, браво! — шляпна го свойски Амбъкъл по гърба. — Хареса ли ти?

— Ами, аз…

— Несравнимо, нали? Какво ще кажеш да опиташ през нощта, а, момко? Съвсем различна работа е нощно време.

— Навярно, но…

— Отивам да сменя бутилките.

Амбъкъл го тупна отново по гърба, нарами акваланга и се заклатушка към павилиона.

— Съвсем се е вманиачил — обади се госпожа Амбъкъл и пак подбели очи към небето. — Не се оставяйте в ръцете му, господин Трайдънт. Не може да се отървете после от него за нищо на света.

— Ще внимавам. Приятно ми беше да се запознаем, госпожо Амбъкъл.

Видимо слисан, Скот гледаше подире й, когато тя си тръгна, отправила се към хотела.

— Ама че двойка…

— Така е — Лиз също нарами акваланга си. Помощниците й не го бяха прибрали заедно с останалото снаряжение, защото тя го държеше отделно от екипировката, която раздаваше под наем. — Довиждане, господин Трайдънт.

— Скот — поправи я той отново. — А относно питието…

— Благодаря, все пак — отвърна любезно Лиз и го остави да стърчи на пристана. — Всичко наред ли е? — попита и влезе в павилиона.

— Тъкмо приключваме проверката. Един от вентилите прави номера.

— Задели го Хосе да го погледне — по навик влезе навътре да напълни кислородните си бутилки, преди да ги остави в шкафа. — Всички лодки се прибраха, Луис. Имаме още малко работа. Ти и другите може да вървите, щом приключите с огледа. Аз ще затворя.

— Нямам нищо против аз да остана.

— Ти затвори снощи. Какво искаш? — усмихна му се през рамо. — Допълнително заплащане за извън работно време ли? Тръгвай си, Луис. И не ми разправяй, че тази вечер нямаш среща.

Той поглади мустак.

— Всъщност…

— Страхотна мацка, а? — повдигна въпросително вежда тя, а въздухът засвистя в бутилката.

— Че как инак?

Лиз се засмя. Изправи се и видя Амбъкъл да върви през пясъка с новите бутилки. Хората й бяха свършили с подреждането и разговаряха помежду си.

— Ами, хайде върви тогава и се издокарай. Аз пък имам среща със счетоводната книга.

— Много работиш — промърмори недоволно Луис.

Тя се обърна изненадана.

— Че откога така?

— От самото начало. И става все по-зле, особено когато Фейт я няма. По-добре да я беше оставила да учи тук.

Това, че тонът й стана студен, беше само защото чувстваше Луис близък.

— Тя е щастлива в Хюстън при баба си и дядо си. Инак нямаше да я пратя.

— Тя да, сигурно. А ти?

Лиз свъси вежди и извади връзка ключове от чекмеджето.

— Нещастна ли ти изглеждам?

— Не — той колебливо я докосна по рамото. Познаваше я от години и знаеше, че има граници, които тя на никого не позволяваше да премине. — Обаче и щастлива не изглеждаш. Как така не завъртя главата на някой от тези богати американски туристи? Ето онзи на лодката — така те зяпаше и се кокореше, че очите му щяха да изпадат, ако не бяха на ластик.

Образното описание я разсмя от сърце. Лиз го потупа по бузата.

— Значи смяташ, че един богат американски турист е пътят към щастието?

— Може и красив мексикански.

— Ще помисля по въпроса… След летния сезон. Хайде, върви — побутна го.