Нора Робъртс - Карибски романс

Отново понечи да го отпрати, ала в този момент на бегом дотича момченце по плувки, с блестяща от плажно масло кожа. Стискаше в юмруче сгъната двадесет доларова банкнота и в скороговорка поиска шнорхели, плавници и маски за себе си и братчето. Говореше бързо и възбудено на испански, докато Лиз избираше и проверяваше двата комплекта. Питаше я дали смята, че ще видят акула в морето.

Тя върна рестото и му отговори напълно сериозно:

— Акулите не живеят край рифа, но от време на време го посещават. — Видя как очичките му светнаха и добави: — Със сигурност ще срещнете риба папагал. Ето толкова голяма — разтвори ръце, за да му покаже. — Ако вземете малко хляб или бисквити, ще ви последва цял рояк от онези малки сребристи рибки, толкова близко, че ще можете да ги пипнете.

— Те хапят ли?

Лиз се засмя.

— Ядат само трошици. Адиос.

Детето си тръгна, като подритваше пясъка.

— Говорите испански като местна — отбеляза Джоунъс, а наум добави, че това може да му се окаже от полза.

Не му беше убягнала и меката топлина в очите й, когато говореше с момченцето. В тях тогава нямаше нищо отчуждено, тъжно и неразбираемо. Странно, рече си, досега никога не си бе давал сметка какъв барометър на чувствата могат да бъдат очите.

— Нали живея тук — отвърна тя просто. — А сега, господин Шарп…

— Колко са лодките?

— Какво?

— Колко лодки имате?

Лиз въздъхна и реши, че би могла да прежали още пет минути.

— Четири. Стъклодънката за екскурзианти, две водолазни и една за риболов в открито море.

— Риболов в открито море — повтори той. Ето какво му трябваше. Една рибарска лодка гарантира спокойствие и уединение. — Не съм го правил пет или шест години. Значи за утре. — Джоунъс извади портфейла си. — Колко?

— Струва петдесет долара за ден на човек, ала не изкарвам лодката само за един клиент, господин Шарп — тя му се усмихна непресторено. — Не е разумно от гледна точка на бизнеса.

— Какъв е минимумът?

— Трима. Но се страхувам, че няма опашка от чакащи. Тъй че…

Той постави на тезгяха четири петдесетдоларови банкноти.

— Петдесет за това вие лично да карате лодката.

Лиз сведе поглед към парите. Две извънредни стотачки щяха да й дойдат добре при покупката на водни колела, за каквито отдавна бе мислила. Няколко от другите, подобни на нейния, павилиони вече имаха, а тя зорко държеше под око конкуренцията. Водните колела, джетовете и сърфовете бяха започнали да стават все по-популярни и Лиз искаше да не изостава, да поддържа ниво.

Върна поглед върху Джоунъс Шарп и мрачния му, строг израз и реши, че не си заслужава.

— Денят ми утре вече е зает по часове. Опасявам се, че…

— Не е разумно от гледна точка на бизнеса да обръщате гръб на печалбата, госпожице Палмър — когато тя само сви рамене, той се усмихна отново, ала този път не така приятно. — Не бих искал да споменавам в хотела, че не съм доволен от „Черния корал“. Удивително е как мълвата може да помогне или навреди на малкия бизнес.

Лиз взе банкнотите една по една.

— С какво се занимавате, господин Шарп?

— Право.

Тя издаде звук, който можеше да мине за смях. Извади празна бланка.

— Трябваше да се сетя. Познавах навремето един, който следваше право — мислеше за Маркъс с неговото пресметливо красноречие. — Той също винаги получаваше това, което искаше. Подпишете се тук. Тръгваме в осем. — Каза кратко. — Цената включва обяд на борда. Ако желаете бира или друг алкохол, си го носите сам. Слънцето е много силно вътре в морето, тъй че по-добре си купете шапка или козирка. — Лиз хвърли поглед зад гърба му. — Една от лодките ми се връща. Ще трябва да ме извините.

— Госпожице Палмър…

Не беше сигурен какво иска да й каже, нито пък защо се чувства неловко, след като успешно бе завършил предприетия ход. Накрая пъхна разписката в джоба си.

— Ако размислите относно вечерята…

— Няма да размисля.

— Аз съм в хотел „Президент“…

— Отличен избор.

Тя мина край него и се отправи към пристана в очакване на екипажа и клиентите си.

В седем и петнадесет слънцето беше изгряло и вече топеше стелещата се ниско над земята мараня. И да имаше облачета по небето, те бяха ефирни, пухкави и добронамерени.

— По дяволите! — натисна ядно Лиз стартера на мотопеда и с остър обратен завой подкара по улицата. Тайно се бе надявала времето да е лошо и да вали дъжд.

Той всячески се опитваше да я въвлече в тази история. И сега виждаше пред погледа си сивите му очи, които се взираха в нея, изпълнени с мрачно търпение, чуваше тихия му, настоятелен глас. Джоунъс Шарп беше от тоя тип хора, които спокойно изслушваха отказа, но имаха захапката на булдог и можеха да чакат колкото се наложи, докато не чуят положителен отговор. При други обстоятелства би се възхитила на това му качество. Точно упоритостта беше помогнала на самата нея да започне и да успее в бизнеса, когато наоколо клатеха недоверчиво глави и я предупреждаваха за рисковете. Ала да изпитва възторг към Джоунъс Шарп тя не можеше да си позволи. Да следи и контролира чувствата си бе толкова важно, колкото и стриктно да следи сметките си.