Нора Робъртс - Карибски романс

— Да, точно той.

— Жалко — измърмори дебеланкото, ала сякаш изглеждаше доволен, че познава жертвата. — Беше много… Жизнен.

— И аз мисля така — тя издърпа готовите кислородни бутилки в предверието. — Тези ще ви стигнат, господин Амбъкъл.

— Добавете и фотоапарат, мила госпожичке. Иска ми се да снимам някоя от ония сепии. Гадни, препротивни същества!

Лиз я досмеша. Свали от рафта фотоапарат за подводни снимки и го записа в бланката. Погледна часовника си, отбеляза и времето, после подаде формуляра на Амбъкъл. Той го подписа и й връчи дължимата сума. Винаги плащаше в брой с американска валута, което й бе добро дошло.

— Благодаря. Радвам се да ви видя отново тук, господин Амбъкъл.

— Не ме свърта другаде, мила госпожичке.

Той нарами с пъшкане бутилките и се отправи по пътеката. Тя погледа след него, после влезе вътре и сложи бланката в папка. Отключи кутията, в която държеше парите, и ги прибра.

— Бизнесът, гледам, процъфтява.

Лиз вдигна сепнато поглед. Пред нея стоеше Джоунъс Шарп.

Макар този път очите му да бяха скрити зад тъмни очила и да носеше къси панталони и разгърдена риза вместо костюм, не би го сбъркала отново с Джери. На врата му висеше дебела златна верижка с полюшваща се малка монета. Сети се, че и Джери имаше такава. Но нещо в стойката му, в напрегнато опънатото лице и свитите устни го правеше да изглежда по-висок и стегнат от мъжа, когото беше познавала.

Понеже не й допадаха излишните приказки, тя заключи, без да бърза кутията, после се зае да проверява ремъците и закопчалките на наредените върху полиците плувни маски. От нейния магазин не излизаше нито едно неизправно снаряжение.

— Не очаквах да ви видя отново.

— А би трябвало.

Джоунъс я наблюдаваше как върви покрай рафтовете. Сега му изглеждаше по-силна, по-уверена, отколкото преди седмица, когато я видя за първи път. Очите й бяха спокойни, гласът овладян. Това щеше да облекчи задачата, за която бе дошъл.

— Славите се с добро име на острова.

Лиз спря и го изгледа през рамо.

— Тъй ли?

— Проверих — отвърна той невъзмутимо. — Живели сте на острова десет години. Направили сте тази постройка на голо място, започнала сте от нулата и имате един от най-доходните бизнеси на острова. Тя щателно оглеждаше маската в ръцете си.

— От наемането на някаква екипировка ли се интересувате, господин Шарп? Ако става дума за гмуркане, ви го препоръчвам оттатък рифа. Разполагам с добри шнорхели.

— Може би. Ала по-скоро предпочитам водолазните апарати.

— Чудесно. Мога да ви предоставя всичко необходимо — Лиз остави маската и взе друга. — В Мексико не е задължително човек да има удостоверение за правоспособност. Съветвам ви обаче да вземете няколко начални урока, преди да се отправите долу. Предлагаме два курса — индивидуален и групов.

За първи път Джоунъс се усмихна — бавна, чаровна извивка на устните, която смекчи твърдия му израз.

— Ще го имам предвид. Между другото, кога затваряте?

— Когато свърша — усмивката му променяше нещата, а тя не можеше да го допусне. Постави като за самоотбрана ръце на кръста и го изгледа дръзко. — Това е остров Косумел, господин Шарп. Тук работното ни време не е чиновническо от девет до пет. Моля да ме извините, освен ако не желаете да наемете някакво снаряжение или да се запишете за екскурзия.

Той посегна и сложи длан върху ръката й.

— Не съм се върнал за екскурзия. Нека да вечеряме заедно. Ще можем да поговорим.

Лиз не направи опит да освободи ръката си, само го гледаше втренчено. Бизнесът я беше научил да бъде вежлива при всякакви обстоятелства.

— Не, благодаря.

— По едно питие тогава?

— Не.

— Госпожице Палмър…

Джоунъс беше известен със своето безгранично, ужасяващо търпение. Това оръжие бе усвоил в съдебна зала, а добре го владееше и извън нея. Откри обаче, че с Лиз му бе трудно да го използва.

— До този момент не разполагам с много, за което да се хвана, а пък полицията изобщо не е напреднала в разследването. Нужна ми е вашата помощ.

Сега вече тя се дръпна. Беше се зарекла да не се забърква. Нямаше да я склонят нито кротките думи, нито вперения в очакване поглед. Лиз си имаше свой живот, своя работа, която й отнемаше цялото време и сили, а най-важното — след няколко седмици дъщеря й си идваше у дома.

— Не желая да се замесвам. Извинете, но дори и да исках, просто няма с какво да ви помогна.

— Нищо няма да ви стане, ако просто поговорим.

— Господин Шарп! — тя не се славеше с търпение. — Имам твърде малко свободно време. Този мой бизнес не е нито прищявка, нито забавление, а огромно количество работа. Ако случайно довечера ми останат час-два свободни, не възнамерявам да ги прекарам с вас, за да ме разпъвате на кръст. А сега…