Нора Робъртс - Черна роза

— Как можеш да паднеш толкова ниско? Да разпространяваш клюки, да я стряскаш с телефонни обаждания, да усложняваш живота й… а и да се подиграваш с Куил и Джан. Куил да губи клиенти заради теб. Мисля, че е крайно време да се заловиш с нещо по-конструктивно.

— С един куршум — два заека. Поддържам приятелството си с тях и в същото време те тормозя.

— Какво мислиш, че ще стане, когато узнаят истината?

— Няма да я узнаят. Както казах преди, внимателен съм. Никога не ще можеш да го докажеш.

— Не мисля, че е нужно. Винаги си обичал да се перчиш, Брайс. — Този път тя докосна бузата му и се почувства доволна от себе си. — Един от многото ти недостатъци.

Роз посочи зад него към Джан и Манди, които стояха с ужасени лица, застинали като статуи.

До тях Сиси заръкопляска. Роз се оттегли с лек поклон.

И на свой ред се изненада, когато видя Мич в края на коридора.

— Не пропуснах шоуто — шеговито каза той и хвана ръката й. — Главната героиня беше страхотна.

— Благодаря.

— Добре ли си?

— Да, но имам нужда от малко въздух.

Излязоха на терасата.

— Много хитро — подхвърли Мич.

— Беше импровизирано — изтъкна тя и едва сега почувства свиване в стомаха. — Стоях между него, застанал в онази самодоволна поза, и двете жалки досадници. Присъствието на Сиси беше бонус. Малката пиеса ще бъде преразказана дума по дума след по-малко от минута.

В този миг откъм балната зала прозвучаха тревожни женски гласове, внезапен трясък и истерични ридания.

— Искаш ли да влезем за второто действие?

— Не предпочитам да ме поканиш на танц тук.

— Ще го направим. — Мич обви ръце около нея. — Прекрасна нощ — каза той, докато отвъд остъклените врати зад тях се разиграваше сцена.

— Да, наистина. — С дълга въздишка Роз отпусна глава на рамото му и почувства как всички досадни дразнители изчезнаха от съзнанието и. — Усещаш ли аромата на глициниите? Искам да ти благодаря, че не дотича да се биеш за мен.

— Едва се сдържах. — Той докосна косите и с устни. — Но си помислих, че държиш положението под контрол, а аз мога да гледам представлението от първия ред.

— Господи, как хленчи тази жена. Нима няма капка гордост? Брайс беше прав за едно. Глупава е, горката. Празноглава.

— Татко! — Джош се втурна към тях. — Трябва да видиш какво става там.

Мич продължаваше да се върти в кръг с Роз на терасата, въпреки че музиката отдавна бе спряла и се чуваха само викове и тътрене на крака.

— Твърде зает съм — отвърна той.

— Бащата на Шелби разказа играта на онзи тип. Повали го с един юмрук. А жената го сграбчи за косите… не бащата на Шелби, другия. Вкопчила се е в него със зъби и нокти. Изпускаш.

— Върви да гледаш, после ще ни разкажеш. Известно време ще съм зает да целувам Роз.

— Хей, трябва да идвам в този клуб по-често.

След тези думи Джош хукна обратно към вратите.

А Мич бавно сниши устни до устните на Роз.

„Заслужавам почивка. Най-сетне всичко свърши“, помисли си Роз, докато прибираше бижутата си в кутията. Вярваше, че се е отървала от отмъстителния си бивш съпруг.

Но това й беше коствало нов скандал на обществено място.

Омръзнало и бе някой да изкарва личния й живот на показ пред всички любопитни погледи. Но щеше да го преживее.

Съблече се и се загърна с топлия си памучен халат. Чувстваше доволство, че успяха да се измъкнат от клуба рано. „Едва ли имаше смисъл да оставаме“, усмихна се тя на себе си. В залата бе настанал хаос от преобърнати маси, разсипана храна и напитки, ужасени гости и тичащи охранители.

Седмици наред тази сцена, както и самата тя, щеше да бъде в устата на клюкарките.

„Всичко е наред, очаквах го“, каза си, докато пълнеше ваната с топла вода. Щеше да издържи и скоро нещата отново щяха да си дойдат на мястото.

Сипа голяма доза ароматна пяна, идеална за малкото среднощно удоволствие да полежи в гореща вана. Когато излезеше, отпусната, зачервена и свежа, може би щеше да отиде да подосажда на Мич в библиотеката.

Безкрайно му бе благодарна за разбирането, че се нуждае от известно уединение. С въздишка се потопи във водата до върха на ушите. Мъж, който отгатваше настроенията на една жена и ги приемаше, бе рядка находка.

„Джон също ме разбираше — спомни си Роз. — Почти винаги“. Помежду им бе царяла пълна хармония, бяха създали семейство, бяха се радвали на настоящето и кроили планове за бъдещето. Когато го бе загубила, сякаш загуби част от себе си.

Все пак се бе справила сама доста добре. Отгледа синове, с които Джон би се гордял, запази дома и традициите на семейството си и изгради собствен бизнес. Никак не беше зле за една вдовица.