Нора Робъртс - Времената се менят

Съни се поуспокои.

— Е, наистина е малко старомоден.

— И аз си помислих същото.

Водата завря и тя се обърна да приготви чая. Небрежно нави ръкавите на пуловера си, за да не й пречат. Дълги, слаби ръце, отбеляза Джейкъб наум. И измамно крехки на външен вид. Разтърка си ръката. Вече познаваше силата им.

— Кал сигурно не ти е казвал, че родителите ми са построили тази къща в средата на шейсетте години. — Съни сипа горещата вода в чашите.

— Построили? — повтори невярващо той. — Искаш да кажеш сами, със собствените си ръце?

— Да. Със собствените си ръце са пренесли всеки камък и талпа — потвърди тя. — Били са хипита. От най-автентичните.

— Да, вярно. Хипита от шейсетте години. Чел съм за онази епоха. Антикултурно движение. Младежите са започнали политическа и социална революция срещу установените порядки и институциите. Проповядвали са недоверие към богатството, правителството и армията.

— Да. Каза го като истински учен. — Или дървен философ, допълни наум и занесе чашите на масата. — Смешно е, когато някой, роден през онези години, ги определя като „епоха“. Все едно е било по време на династията Мин.

Джейкъб се подчини на подканващия й жест и седна.

— Времената се менят.

— Да. — Намръщи се, когато забеляза как търка под покривката с пръст. — Казва се маса — напомни му услужливо.

Той се сепна и взе чашата си.

— Дървото е възхитително.

— Това е дъб. Произведение на баща ми. Ето защо под единия й крак винаги има сложено картонче, за да не се люлее. — Забеляза глуповатия му поглед и се засмя. — Татко премина и през дърводелски етап. Ето защо почти всичко тук се клати.

Невероятно. Дъбова дървесина от истинско дърво, направо от гората, и превърната в мебел. Само човек с много висок рейтинг би могъл да си позволи подобен лукс. И дори тогава законът не позволяваше изработването на повече от един предмет. А ето че Джейкъб се намираше в къща, изцяло направена от дърво. Непременно трябваше да вземе образци. Въпреки че нямаше да е лесно, след като Съни не го изпускаше от очи и определено му нямаше доверие. Ала не беше и невъзможно.

Замислено отпи от чая. Изчака и отново отпи.

— „Билково блаженство“, нали?

Тя вдигна своята чаша за поздрав.

— Позна от първия път. Ако ти бях предложила друга марка, рискувах да предизвикам инфаркт в семейството. — Завъртя глава и внимателно го погледна над ръба на чашата. — Това е фирмата на баща ми. И това ли е пропуснал да ти каже Кал?

— Да, нищо не е споменавал. — Джейкъб учудено се загледа в златистата течност. „Билково блаженство на Стоун“, една от най-големите и преуспяващи компании на територията на федерацията. Наистина е била създадена от Уилям Стоун, за когото се разказваха легенди, не по-малко романтични от историите за президентите от деветнадесети век, които до един били родени в дървени къщи.

Не, това вече не е легенда, помисли той и вдиша ароматната пара, а самата действителност.

— Какво все пак ти е разказал Кал?

Джейкъб отново отпи от чая. Копнееше за малко спокойствие. Колкото може по-скоро искаше да си запише новата информация.

— Каза само, че се е отклонил от курса и катастрофирал. Сестра ти се е грижила за него, тъй като бил ранен и двамата се влюбили един в друг. — Спомни си старите резерви към това семейство и остави чашата си. — И решил да остане при нея.

— А ти, както се вижда, не си възхитен. — Със същото рязко движение Съни остави чашата си на масата. Погледите им се срещнаха. Очите и на двамата излъчваха в равна степен неприязън и недоверие. — Затова ли не дойде на сватбата? Защото е решил да се ожени, без да те пита?

Очите му потъмняха от гняв и отново се впиха в нейните.

— Независимо как се отнасям към неговото решение, ако имах възможност, непременно щях да дойда.

— Боже, какво благородство. — Тя се изправи рязко и извади от пазарската чанта кутия бисквити. — Чуй какво ще ти кажа, Хорнблоуър. Брат ти извади голям късмет, като се ожени за сестра ми.

— Не съм толкова сигурен.

— Обаче аз съм. — Съни дръпна ципа на чантата и надникна вътре. — Либи е красива и умна, мила и всеотдайна, жена, напълно лишена от егоизъм. — Размаха бисквитката, която ядеше. — И, ако искаш да знаеш, въпреки че това изобщо не е твоя работа, те са щастливи.

— И в това не съм убеден. Не съм го видял с очите си.

— А кой ти е виновен? Имаше предостатъчно време да дойдеш и да се убедиш, стига наистина да си искал.

Очите му засвяткаха още по-гневно.