Нора Робъртс - Времената се менят

Окончателно се вбеси и разтърси глава, все едно че искаше да я отърси от мислите си в буквалния смисъл. Нямаше време за жени. Не че не ги харесваше, но всяко нещо с времето си. Първо работата, после удоволствието. Освен това, ако търсеше удоволствие, надали щеше да се насочи точно към Сънбийм Стоун.

Колкото повече разсъждаваше по въпроса къде и кога се намира, толкова повече се убеждаваше, че Кал трябваше да бъде вразумен и върнат у дома.

Джейкъб реши, че той най-вероятно е бил засегнат от някаква неизвестна космическа треска. Кал беше преживял силен стрес, а онази жена, както впрочем са правили много други жени в миналото, се беше възползвала от състоянието му. Достатъчно бе само да призове на помощ логиката на Кал, и той щеше да се оправи. Тогава двамата щяха да се качат на кораба и да се приберат у дома.

А междувременно Джейкъб щеше да изследва лично поне тази малка частица от Земята през двадесети век.

Стигна края на гората и спря. Днес бе още по-студено и той искрено съжали, че нямаше по-топли дрехи. Сиви облаци, натежали от сняг, скриха слънцето. На сумрачната светлина Съни пренасяше дърва от купчината на двора в къщата. С висок и много секси глас пееше старинна песен за един мъж, който заминал далече. Не усети стъпките му и продължи да си пее и да реди дърва върху свитата си ръка.

— Извинявай.

Подскочи от изненада и изпусна дървата, които се разпиляха по земята. Едно от тях я улучи по крака. Тя изруга и заподскача от болка.

— По дяволите! Какво ти става? — Хвана ударения си крак с ръце и се подпря на стената на къщата.

— Нищо. — Не издържа и се усмихна. — Стори ми се, че на теб ти стана нещо. Боли ли?

— Ами, напротив. Много дори е приятно. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се стовари един стокилограмов пън на крака. — Стисна зъби и замижа, докато предпазливо сваляше ботуша си. — Всъщност, откъде идваш?

— От Филаделфия. — Съни присви подозрително очи. — О, имаш предвид сега ли? — Вдигна палец като опитен стопаджия и безгрижно обяви. — Ето така. Съвсем нормално. — Погледна разпилените на снега дърва. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не. — Като се стараеше да не стъпва много на болния крак, тя се наведе и започна да ги събира. Ала през цялото време не сваляше поглед от него, готова да реагира, ако забележеше някакво по-рязко движение. — Знаеш ли защо дойдох тук, Хорнблоуър? За да намеря спокойствие и уединение. — Издуха падналия на очите й кичур. — Случайно да си чувал какво означава това?

— Да.

— Добре тогава. — Обърна се и влезе в къщата, като остави вратата да се затръшне зад нея. Остави дървата в сандъка и се върна в кухнята. Видя го и изруга. — Сега пък какво има?

— Забравих си раницата. — Подуши въздуха. — Не мирише ли на изгоряло?

Съни изпищя отчаяно и се втурна към тостера. Заудря го с ръка, докато отвътре не изскочи черна като въглен филийка.

— Тази проклетия нещо заяжда.

Джейкъб надникна над рамото й, за да разгледа отблизо странното малко приспособление за препичане на хляб.

— Не изглежда много апетитно.

— Лъжеш се. — И за да го докаже, тя захапа изгорялата филия.

Въпреки миризмата на прегорял хляб, той усети уханието на тялото й. Подразни се от машиналната реакция на собственото си тяло. От гордост реши да не й обръща внимание и не се отмести.

— Винаги ли си такъв инат?

— Да.

— И също толкова нелюбезна?

— Не.

Обърна се и веднага разбра, че не беше пресметнала правилно движението си. Джейкъб не се отдръпна, както бе очаквала. Вместо това се наведе напред и подпря ръце на плота, като я залови между тях като в капан. А най-много от всичко Съни мразеше да я поставят в неизгодно положение.

— Прибери си ръцете, Хорнблоуър!

— Няма. — Размърда се, но само за да се приближи още повече. Също като при първата им среща, краката им се докоснаха, ала без намек за топло чувство. — Ставаш все по-интересна, Сънбийм.

— Съни — поправи го машинално. — Не ме наричай Сънбийм.

— Много интересна — повтори той. — Мислиш ли, че си типична представителка на жените от своето време?

Погледна го неразбиращо и завъртя глава.

— Какво искаш да кажеш с този тъп въпрос?

Косата й имаше хиляди оттенъци — от платинено бяло до медно русо. Не му се искаше, но го забеляза.

— Защо да е тъп? Въпрос, който предполага еднозначен отговор. Е, какво ще кажеш?

— Не, не съм. Никоя жена не би искала да бъде типична представителка на каквото и да било. А сега, ако обичаш…

— Красива си. — Очите му се плъзнаха по лицето й — нарочно, за да си докаже колко бе устойчив на женската красота. — Ала това е само външност. По какво, според теб, се отличаваш от типичната жена на двадесети век?