Нора Робъртс - Времената се менят

— На няколко места. В момента участвам в работата на неголяма частна изследователска група в околностите на Филаделфия.

Тя си помисли, че персоналът, който се грижеше за тази неголяма изследователска група, сигурно носеше бели медицински престилки.

— Сигурно ти е адски интересно.

— Да, особено напоследък. Притеснява ли те нещо? Защо си нервна?

— Защо питаш?

— Защото непрекъснато потропваш с крак.

Съни постави ръка на коляното си, за да спре неволния тик.

— Да, наистина се изнервям, когато дълго време стоя на едно място. — Очевидно с този разговор доникъде нямаше да стигне. — Слушай, аз наистина си имам работа… — Замълча, когато погледна през прозореца. Не беше забелязала кога беше започнало да вали. Сега снегът падаше на големи парцали. — Страхотно.

Той проследи погледа й, прикован в плътната бяла завеса и отбеляза:

— Изглежда ще ни създаде проблеми.

— Аха. — Въздъхна дълбоко. Наистина й действаше на нервите, но тя все пак не беше чудовище. — Времето не е подходящо за излет в гората. — Докато водеше жестока битка със съвестта си, Съни няколко пъти измина разстоянието от масата до вратата и накрая се спря при прозореца. — Виж какво, Джей Ти. Зная, че няма къде да отседнеш. Вчера те видях, че тръгна към гората.

— Имам всичко необходимо…

— И така да е, не мога да те пусна да хукнеш да се катериш по планината и да спиш в палатка или каквото там си носиш, когато се задава снежна буря. Либи никога няма да ми прости, ако оставя брата на Кал да умре от измръзване. — В джобовете на джинсите си сви ръце в юмруци и му се усмихна широко. — Можеш да останеш в къщата. Ако искаш.

Той се замисли, прецени всички за и против нейното предложение, и също се усмихна.

— С удоволствие ще остана.

Джейкъб се стараеше да не й се мярка много-много пред погледа. За момента това бе най-разумното решение. Съни се беше разположила на диванчето пред огнището, заобиколена от някакви книги, и енергично си водеше бележки. На масичката до нея беше поставен транзистор, който пращеше от статичното електричество и силната музика. Редовно съобщаваха прогнозата за времето. Изцяло погълната от своето занимание, тя изобщо не му обръщаше внимание.

При това положение той реши да се възползва от удобната възможност и да разгледа къщата. Съни му беше предоставила стаята до нейната, която беше малко по-просторна и имаше прозорци с дървени рамки с изглед на югоизток. Леглото беше огромно, квадратно и също от дърво. Но дюшекът изглежда беше поставен върху пружина, която жално проскърцваше под тежестта на тялото му.

Имаше и етажерка с книги — главно проза и поезия от деветнадесети и двадесети век. Повечето бяха с меки корици и ярки обложки. Джейкъб познаваше някои от авторите. Бегло прегледа книгите, по-скоро от научен, отколкото от читателски интерес. В тяхното семейство Кал беше този, който обичаше да чете и умееше да се наслаждава на художествената литература. За разлика от него Джейкъб рядко имаше възможност да отдели време за четене на романи.

Остана възхитен и смаян от факта, че те още приготвяха хартията от дървесина. Значи от една страна изсичаха горите, за да освободят пространство за своите жилища, да произвеждат мебели, хартия и горива, а от друга — бързаха отново да залесят откритите площи. И все не можеха да насмогнат.

Странно и необяснимо поведение, част от общото безумие, оставило в наследство на следващите поколения множество сериозни проблеми с околната среда.

Освен това, естествено, бяха пренаситили въздуха с въглероден двуокис, ентусиазирано пробиваха дупки в озоновия слой, а след това учудено пляскаха с ръце, когато се изправяха пред последствията от собственото си поведение. Джейкъб не разбираше как хората могат сами да тровят въздуха, който дишат. А също и водата, спомни си и недоумяващо поклати глава. Друго безумие бе изхвърлянето в океана на всичко ненужно, като че ли моретата бяха бездънни боклукчийски ями. За щастие, бяха се усетили какво става, преди щетите да станат непоправими.

Отдръпна се от прозореца и започна да разглежда стаята. Внимателно опипа стените, кувертюрата, рамката на леглото. Интересни материали, но все пак…

Погледът му се спря на снимка в метална рамка, вероятно сребърна. Рамката безспорно беше интересна, ала повече го заинтригува самата снимка. Видя първо брат си, широко усмихнат, в смокинг и явно доволен от себе си. Прегръщаше жената със смешното име Либи. Тя беше в бяла рокля с дълъг ръкав и дантела, която закриваше шията й. В косата й бяха вплетени цветя.