Нора Робъртс: Времената се менят

Джейкъб усети движението. С ъгълчето на окото си забеляза размазано червено петно. Инстинктивно се обърна и отскочи встрани, а бутилката прелетя покрай главата му и се разби в нощното шкафче. Стъклото избухна като изстрел.

— Какво, по…

Преди да си бе довършил изречението, беше сритан в краката и се просна по гръб на пода. Смаяно погледна високата слаба жена с късо подстригана руса коса и ясни сиви очи. Беше приклекнала в старинна бойна поза, със свити в лактите ръце и насочени за удар длани.

— Не мърдай — глухо го предупреди тя. — Не искам да те удрям повече, затова се изправи, но бавно. След това слез долу и се махай от къщата ми. Имаш трийсет секунди на разположение.

Без да откъсва очи от нейните, Джейкъб се изправи на лакът. Знаеше, че когато имаш работа с представител на примитивна цивилизация, най-разумно е да се действа бавно.

— Моля?

— Добре ме чу, приятел. Имам четвърти разред, черен пояс. Едно излишно движение, и без да му мисля, ще ти строша черепа като орех.

Всичко това бе изречено с ехидна усмивка. Ако беше по-любезна, той щеше да се извини и дори да потърси някакво обяснение за присъствието си. Ала жената се усмихваше гадно, а предизвикателството си беше предизвикателство.

Затова скочи, без нищо да каже и леко се приземи на пети в същата бойна поза. В очите й проблесна изненада, не страх, а именно изненада. Беше блокирал първия й удар, но още усещаше вибрации от лакътя до рамото. Отмести се ловко, за да избегне следващия удар — този път беше ритник, предназначен за брадичката му.

Оказа се бърза. Бърза и ловка. Парира следващите й атаки, застанал в защитна поза, като я наблюдаваше внимателно. И смела, помисли си с искрено възхищение. Истинска амазонка в един свят, който още имаше нужда от бойни изкуства. А единствената слабост на Джейкъб, която той дори не криеше, беше хубавият бой.

В никакъв случай не я подценяваше. Знаеше, че в противен случай щеше да свърши повален на земята, а нейният крак щеше да е опрян до гърлото му. Доказателство за това беше точният ритник, който проби защитата му и го улучи в ребрата. През следващите пет минути здравата се поизпоти и накрая осъзна, че ставаше въпрос за бой между равностойни партньори. Ако не се брояха неговите предимства: превъзхождаше я по височина и по тегло.

Тогава реши да се възползва от тях и направи лъжливо движение. Блокира следващия й удар и я запрати на леглото. Преди да се бе съвзела, Джейкъб се просна върху нея и внимателно изви китките над главата й.

Беше останала без дъх, ала не и без хъс. Не се отказваше лесно. С пламтящи очи Съни вложи цялата си сила в едно последно движение. Той успя да се отмести навреме и така се спаси от коляното й, насочено към слабините му.

— Някои неща не се променят с времето — промърмори Джейкъб и я изгледа изпитателно, докато успокои дишането си.

Беше ослепителна красавица — или може би изглеждаше така след боя. Кожата й се бе зачервила до нежно розово и подчертаваше слънчевия цвят на косата й. Къса, почти мъжка прическа, обрамчваше изящното й лице. Имаше остри скули. Той отново си помисли, че бяха като на воин — келт или викинг. Големите й сиви очи с дълги мигли бяха замъглени от възмущение, но не и защото бе победена. Носът й беше малък и остър, устните — сочни, а долната — леко издадена напред, като че ли непрекъснато се цупеше. Ухаеше на гора, студена, екзотична и непозната.

— Много си добра — похвали я Джейкъб. Беше му приятно да усеща силното и напрегнато тяло, затиснато от неговото.

— Мерси за комплимента. — В гласа й прозвуча неприязън, ала все пак престана да се съпротивлява. Явно знаеше кога да спре. Той я превъзхождаше по тегло и я беше победил, ала тя още не беше склонна да обсъжда условията на примирието. — Адски ще съм ти признателна, ако слезеш от мен.

— След малко. Винаги ли хвърляш хората на пода вместо „добър ден“?

Изгледа го иронично.

— А ти винаги ли влизаш неканен в домовете на хората и си пъхаш носа в спалните им?

— Беше отключено — изтъкна Джейкъб. След това се намръщи. Беше сигурен, че се намира в същата къща, но това не беше жената на име Либи. — Тук ли живееш?

— Позна. А това тук е частна собственост. — Реши да не се ядосва, когато той започна да я разглежда като изключително интересен екземпляр, поставен в епруветка. — Обадих се в полицията — продължи тя, въпреки че най-близкият телефон беше на повече от петнайсет километра разстояние. — На твое място щях да побързам си обера крушите.