Нора Робъртс: Времената се менят

Всичко, с което се захванеше, й идеше отръки. Сигурно затова обичаше да взима уроци — от уроци по степ до рисуване върху коприна. Ала да си добър в нещо съвсем не означава, че точно това искаш да работиш. Ето защо продължаваше да търси, вечно недоволна и вечно изпитваща чувство на вина, че се бе отказала от поредното начинание.

Време бе окончателно да се спре на нещо. Затова беше тук, да помисли, да прецени и да вземе решение. И това бе всичко. Не че искаше да се скрие, защото я бяха изхвърлили от последното работно място. По-точно от последните две, безмилостно си напомни тя.

Поне имаше достатъчно средства, за да изкара зимата, особено след като наоколо нямаше къде да ги харчи. Ако се поддадеше на инстинкта си и вземеше самолета за Портланд или Сиатъл, или за което и да било място, където човек можеше да се забавлява, за една седмица щеше да е напълно разорена. Дяволите да я вземат, ако после допълзи на колене като някоя блудна дъщеря при своите възмутени, но всеопрощаващи родители.

— Вече си обеща, че ще останеш тук цяла зима — промърмори тихо и отвори вратата на колата. — И никъде няма да мърдаш, докато не решиш къде ти е мястото, Съни Стоун.

Измъкна торбите с продукти, които бе купила от града, и започна да си проправя път през снега. Ако прекараше два месеца в къщата, в най-лошия случай щеше да си докаже, че бе достатъчно самостоятелна. Разбира се, ако преди това не умреше от скука.

Влезе и първо погледна към огъня. Остана доволна, че не бе угаснал. Не напразно бе прекарала толкова години в организацията на момичетата скаути. Стовари торбите с покупките направо на кухненския плот. На нейно място Либи първо щеше да прибере всичко в шкафчетата и хладилника. За Съни обаче беше чиста загуба на време да прибираш нещо, което рано или късно пак ще се наложи да извадиш.

Небрежно преметна палтото си на облегалката на един стол и захвърли ботушите си в ъгъла. Извади от чантата си близалка, свали опаковката и се премести в дневната. Искаше да прекара един спокоен следобед и да помисли. Напоследък все по-често се замисляше върху идеята да продължи образованието си и да завърши право. Никак нямаше да е зле да си изкарва прехраната като непрекъснато се заяжда и спори с някого. Освен дрехи, фотоапарат, скицник за рисуване, касетофон и балетни пантофки, беше си донесла още куп справочници от типа „Каква професия да си изберем“.

През първата седмица в хижата беше отхвърлила писането на сценарии, тъй като й стори несериозно, медицината — като прекалено кошмарна, а откриването на магазин за старинни дрехи — превзето.

Ала правото предлагаше известни възможности. Спокойно се виждаше в ролята на хладнокръвен и безкомпромисен прокурор или на предан на невинните си клиенти и преуморен обществен защитник.

Заслужава си да проуча въпроса по-задълбочено, реши тя, докато се изкачваше по стълбите. Колкото по-бързо откриеше своето призвание, толкова по-скоро щеше да се върне в града, където имаше и по-вълнуващи неща от топенето на снега в улуците.

Тъкмо поднасяше близалката към устата си, когато влезе в стаята си и го видя. Стоеше прав до леглото — до нейното легло! — и с любопитство разлистваше модното списание, което беше захвърлила на пода предишната вечер. Сега той го държеше в ръце и учудено опипваше гланцираната хартия, като че ли беше някакъв неизвестен материал.

Въпреки че бе с гръб към нея забеляза, че бе висок. Най-малко десетина сантиметра над нейните метър и седемдесет и пет. Тъмната му коса беше дълга и свободно падаше върху яката на пуловера. Имаше вид на човек, пътувал дълго в открита кола. Внимателно го огледа, страхувайки се да си поеме дъх.

Беше прекалено чист, за да го вземе за заблуден скитник. Джинсите му изглаждаха чисто нови. Ботушите — без марков знак, скъпи и, доколкото можеше да прецени, изработени по поръчка. Не, изглежда не беше нито скитник, нито просто глупак, решил да се разходи в планината през зимата.

Беше слаб, но не се знаеше какви мускули се крият под свободния му пуловер. Ако беше крадец, защо тогава най-спокойно стоеше и разглеждаше прехласнат списанието, вместо да побърза да прибере малкото ценни неща в къщата.

Съни бързо отмести поглед към тоалетката, където лежете кутията с бижутата й. Не бяха скъпи, ала внимателно подбрани, независимо от цената. Освен това си бяха нейни. Също както и хижата.

Възмутена, тя захвърли близалката и сграбчи първото оръжие, което попадна пред погледа й, празна бутилка. Размаха я яростно и се втурна напред.