Нора Робъртс: Времената се менят

Джейкъб реши, че загадката бе изключително интересна и си заслужаваше да я обмисли, докато върви.

Видя хижата и не можа да повярва на очите си. Независимо от всички снимки и филми, които беше гледал, защото това, което се разкри пред него, беше истинско. Снегът на покрива бавно се топеше. Тъмното дърво беше само на няколко десетки години. Слънчевата светлина преминаваше над върховете на дърветата и се отразяваше в стъклата на прозорците. Истински дим — той го виждаше съвсем ясно и дори можеше да го подуши, — излизаше от каменния комин и се извиваше към яркото синьо небе.

Невероятно, помисли Джейкъб и за пръв път устните му се извиха в лека усмивка. Чувстваше се като дете, намерило под елхата най-прекрасния коледен подарък. Беше само негов и имаше право да го разглоби, изследва и анализира, докато разбере как е направен.

Намести раницата на гърба си и се изкачи по заснежените стъпала. Усмихна се доволно, когато те изскърцаха под тежестта на тялото му.

Не почука на вратата. Замаян от откритието, беше забравил за добрите маниери. Отвори вратата и влезе.

— Невероятно. Просто не мога да повярвам. — Тихите му думи увиснаха във въздуха.

Навсякъде имаше дърво, истинско и масивно. При огромното огнище то се съчетаваше с камък, от онзи, който се вади направо от земята. В огнището гореше истински огън, пращеше и съскаше зад метална решетка. Миришеше прекрасно. Помещението беше тясно, претрупано с мебели, ала много приятно и весело именно поради своята причудливост.

Той беше в състояние да прекара в тази стая часове наред и да изследва всеки сантиметър. Но първо искаше да види и останалите. Промърмори нещо в диктофона и се заизкачва по стълбите.

Съни рязко изви волана на лендроувъра и изруга. Как можа да измисли подобна глупост — да остане два месеца в тази проклета хижа. Уж било мирно и тихо. Кой се интересува от подобни тъпотии? Натисна спирачките, когато колата запъпли нагоре по хълма. Идеята, че няколко седмици в усамотение ще й помогнат да анализира досегашното си поведение и да реши какво иска от живота, беше просто нелепа.

Прекрасно знаеше какво иска. Да направи нещо голямо и велико. Отвратена от себе си, въздъхна дълбоко и разтърси русия си бретон. Голяма работа, че още не бе наясно какво точно представляваше това велико нещо. Когато го видеше, веднага щеше да го разпознае.

По същия начин, както винаги разбираше какво не бе за нея.

Не беше родена да кара товарни самолети, както и да скача от тях. Нито да играе балет или да обикаля страната с рок-група. Не и да кара камион и да пише стихове хайку.

Малко хора на двайсет и три години знаеха толкова добре към какво не искат да насочат амбициите си, напомни си Съни. Направи широк завой и спря лендроувъра пред входа на хижата. Ако продължеше да прилага в същия дух метода на елиминирането, след още десетина-двайсет години вече уверено щеше да върви по пътя към славата.

Забарабани с пръсти по волана и се замисли за хижата. Беше малка и достатъчно уютна, за да я помисли човек за грозна. Отпред на верандата имаше стар люлеещ се стол.

Откакто се помнеше, беше все там — и зиме, и лете. В постоянството имаше нещо успокояващо.

А редом с него винаги вървеше жаждата за новото, недокоснатото, непознатото.

Въздъхна и се облегна назад, без да обръща внимание на студа. Какво искаше всъщност, което не можеше да намери тук? Или на всички останали места, където бе била? И все пак, когато имаше нужда да помисли, винаги се връщаше в хижата.

Тя бе родена тук, тук беше прекарала първите години от живота си, като по цели дни бе тичала из околните гори. Вероятно затова постоянно се връщаше на това място, където животът й бе така безгрижен. За да се възстанови, отново да се докосне до тази простота.

Съни наистина обичаше къщата. Е, не чак със същата страст, с която се отнасяше към нея сестра й Либи. Нито с онова дълбоко чувство, което изпитваха нейните родители. Не. Съни се отнасяше към нея с детинска обич, като към възрастна и ексцентрична леля.

Ала не би могла да се върне да живее тук, като Либи и вторият й съпруг. Ден след ден, нощ след нощ, без нито една жива душа наоколо. Ако корените на Съни бяха в гората, то сърцето й принадлежеше на града с неговите ярки светлини и неограничени възможности.

Просто имам нужда от почивка, каза си. Нетърпеливо смъкна вълнената шапка и разроши късата си коса. Заслужаваше да си почине. В края на краищата, нали беше постъпила в колеж едва на шестнайсетгодишна възраст, още дете. Както обичаше да казва баща й, нейното нещастие бе, че беше прекалено умна. Завърши малко преди да навърши двайсет години и започна да се хвърля от едно занимание към друго, но така и не намери удовлетворение.