Нора Робъртс: Времената се менят

Сега изобщо не му беше до усмивки, Метна раницата на гърба си и излезе от кораба.

Доколкото можеше да се ориентира по височината на слънцето, трябва да бе около пладне. Небето беше учудващо пусто. Просто невероятно, стоиш прав под синия купол и виждаш само една тънка бяла линия. Джейкъб предположи, че бе следа от някакво старинно въздушно превозно средство.. Докато наблюдаваше как следата става все по-дълга, изведнъж си спомни, че се казваше „самолет“.

Колко спокойни трябва да бяха тези хора, щом не се притесняваха да висят в небето часове наред, натъпкани със стотици други нещастници като тях, само за да прекосят американския континент или да стигнат от Ню Йорк до Париж

Отново си напомни, че те просто не познаваха по-добър начин за пътуване..

Откъсна поглед от небето и тръгна напред.

Извади късмет, че беше слънчево. Не беше предвидил да си вземе палто и топли дрехи. Снегът под ботушите му беше мек, ала духаше пронизващ вятър и той ускори крачка, за да се стопли.

Беше учен по признание и понякога прекарваше часове, дори дни, задълбочено сведен над някое уравнение или опит. Но в същото време никога не бе пренебрегвал тялото си, което беше също така дисциплинирано и тренирано като ума му Използва ръчния си компютър, за да получи точните координати на местонахождението си. В доклада на Кал поне имаше подробно описание къде се бе приземил корабът му и къде и къде е бил изхвърлен с капсулата, когато го бе намерила Либи.

Почти след 300 години в бъдещето, Джейкъб беше намерил мястото и бе изкопал времевата кутия, която брат му и онази жена бяха заровили в земята.

Джейкъб беше напуснал дома си през 2255 година. Беше прекосил пространството и времето, за да намери Кал. И да го върне у дома.

Докато вървеше не забеляза и следа от човешко присъствие, какво остава за луксозните курорти, които само след век, век и половина щяха да бъдат построени в този район. От всички страни го заобикаляше снежна пустош, километри празно пространство, необработено и недокоснато от човешка ръка. Слънцето хвърляше сини отблясъци по повърхността на снега, а над главата му като мълчаливи великани се извисяваха дървета.

Усети, че замръзва, въпреки всички месеци, прекарани в изчисления и разработване на методиката за приложение на теорията в практиката. Ала не се ядоса, напротив. Беше поразен от величието на своето постижение и от това, къде се намираше и момента. Стоеше на земята, под небето на своята родна планета, която сега му беше по-чужда и от луната. Пое си дълбоко дъх, след което издиша и се загледа в бяло облаче. Откритата кожа на лицето и ръцете му изтръпна от студа. От всички страни го заобикаляше ухание на борова смола и чист планински въздух.

А той всъщност още не беше роден.

Дали и брат му се бе чувствал по същия начин? Не, реши Джейкъб, надали е бил особено въодушевен, особено и началото. Кал не е знаел къде се намира, бил е ранен. Объркан. Не е имал намерение да стигне точно тук. По скоро се е мислил за жертва на съдбата и обстоятелствата И докато е бил в това състояние, безпомощен и самотен, онази жена го е омагьосала. С мрачна решимост Джейкъб продължи напред.

Стигна до потока и си спомни. Преди две години — и векове напред в бъдещето, той бе стоял на това място. Тогава беше лято. Въпреки че потокът беше променил руслото си с течение на времето, това беше мястото.

Тогава под краката му нямаше сняг, а зелена трева. Трева, която вечно щеше да расте — година след година, лято след лято. Джейкъб разполагаше с доказателство за това. Той самият бе доказателство. А водите на потока щяха да текат много по-бързо там, където сега едва си пробиваха път сред скалите и плътните преспи.

Леко замаян, Джейкъб се наведе и взе шепа сняг.

Преди две години на това място той пак беше сам, въпреки шума на въздушното движение над главата му и съзнанието, че само на няколко километра в източна посока имаше множество малки хотелчета. Тогава беше намерил капсулата, заровена от брат му, и беше седнал замислен на тревата.

Сега стоеше прав и отново се замисли. Ако започнеше да копае, сигурно щеше да намери същата кутия. Онази, която само преди няколко дни беше оставил на родителите си. Тя съществуваше както тук, под краката му, така и в неговото време. Същото се отнасяше и за него.

Ако сега я изровеше и я занесеше на кораба, нямаше да може да я намери в онзи топъл летен ден в двайсет и трети век. А ако бе така, как можеше да се намира сега тук и да я извади от земята?