Нора Робъртс - Времената се менят

След като се отдалечиха един от друг на безопасното разстояние от три метра, той сложи ръце в джобовете на джинсите си. Забеляза, че въпреки нехайната си стойка, тя още бе напрегната и готова да парира всяко непредпазливо движение от негова страна. С удоволствие би предприел лъжливо нападение, само за да види как ще се справи. Но сега имаше по-важни проблеми.

— Къде е Кал?

— На остров Борнео. Поне така мисля. Или беше в Бора-Бора? Либи прави изследване за една статия. — Вече можеше да го разгледа безпристрастно. Да, определено имаше известна прилика с Кал в стойката, маниерите и интонацията. Ала Съни не беше готова да му се довери изцяло. — Кал сигурно ти е казвал, че тя е културен антрополог.

Джейкъб се забави с отговора и отново се усмихна. Сега вече нямаше значение какво беше съобщил или премълчал в рапорта си брат му, а какво беше казал на тази жена, Сънбийм. Господи, ама че име, помисли разсеяно.

— Да, разбира се — излъга най-безсрамно. — Но не спомена, че ще отсъства. И колко време?

— Няколко седмици. — Съни издърпа червения пуловер до коленете си. Усещаше как по тялото й се появяват синини. Ала не се ядосваше. Беше успяла да му се противопостави, е, поне донякъде. Освен това бе решила при първа възможност пак да го постави на място. — Странно, но не е споменавал, че те очаква.

— Защото не знаеше, че ще пристигна. — Притеснено погледна снега и дърветата през прозореца. Намираше се толкова близо до целта, а сега се налагаше да чака. — Не бях сигурен, че ще успея.

— Аха. — Равнодушно вдигна рамене и се олюля на пети. — Както не успя да дойдеш за сватбата. Стори ни се адски странно, че никой от семейството на Кал не ни удостои с вниманието си в толкова важен за него ден.

Тези думи го накараха да се извърне рязко. Усети неодобрението в гласа й. Това не го засегна, и той често проявяваше нетърпимост към чуждите недостатъци, ала при тези обстоятелства му се стори доста забавно.

— Повярвай ми, непременно щяхме да дойдем, ако имахме възможност.

— Хм. Е, след като вече спряхме да се бием, предлагам да слезем да пийнем по един чай. — Тръгна към вратата, като го погледна през рамо, докато минаваше покрай него. — Кой разред черен пояс имаш?

— Седми. — Изгледа я смутено. — Извинявай, не исках да те удрям.

— Правилно. Не е хубаво да се биеш. — Настроението й отново се развали. — Не съм допускала, че човек като теб може да се занимава с бойни изкуства.

— Като мен ли? — попита я разсеяно и с интерес опипа гладкото дърво на перилата.

— Нали беше нещо като физик?

— Да, нещо подобно. — На едно от креслата забеляза тъкано одеяло в ярки цветове. Едва се въздържа да не се втурне да го разгледа отблизо. — А ти? С какво се занимаваш?

— С нищо. Тъкмо се мъча да реша какво искам да работя.

Тя влезе в кухнята и се насочи право към кухненската печка. Не забеляза смайването му, когато я видя. Също като в стар филм или в музей, помисли си той и се огледа. Само че всичко бе много по-хубаво и истинско. Направо прекрасно, промърмори под нос и първоначалната му изненада прерасна в задоволство. Абсолютна красота. Ръцете го засърбяха да пипне всичко.

— Джейкъб?

— Моля?

Съни го изгледа свъсено. Голям чешит, реши тя. Добре изглежда, но си с чешит. Започна да й писва от него.

— В нашето семейство много държим на хубавия чай. Как го предпочиташ?

— Нямам претенции. — Вече не можеше да се въздържи. Изчака я да се обърне, за да постави чайника на печката, и бързо се приближи до бялата порцеланова мивка. Бавно завъртя хромирания кран. Водата излезе със съскане от широкия отвор. Задържа пръст под струята и усети, че бе леденостудена. Близна мокрия си пръст и усети слаб метален привкус. Водата не е преработена, определи той. Колко странно. Значи я пият такава, каквато излиза от земята. Напълно забрави за Съни и отново постави пръст под струята. Междувременно водата се бе затоплила и го опари. Подскочи от изненада, ала остана доволен и спря крана. Когато се обърна, видя, че Съни стои до печката и учудено го наблюдава. Прецени, че бе безсмислено да обяснява. Само трябваше да прикрие любопитството си, докато остане сам. — Много е хубав — отбеляза на глас.

— Благодаря. — Тя се прокашля и, без да го изпуска от поглед, се пресегна за големите чаши за чай зад гърба си. — Ние му казваме кран за мивка. Във Филаделфия нямате ли си кранове?

— Да. — Реши да се възползва от случая и да задълбочи изследването. — Но не бях виждал точно като този.