Нора Робъртс - Времената се менят

— Няма смисъл да повтаряш едно и също като развален грамофон, защото вече съм тук. Предлагам да преминем към следващата фаза на конското.

Той усети как му омекват краката и седна на пулта.

— Възможно е никога да не се върнеш у дома.

— Зная. Мислила съм за това.

— Ако си промениш мнението…

— Джейкъб… — Въздъхна и се изправи на колене до него. — Не мога да си променя мнението, освен ако не спра да те обичам. А това просто не е възможно.

Протегна ръка и я докосна по косата.

— Никога не бих се осмелил да поискам от теб подобно нещо.

— Зная. А ако те бях помолила да ме вземеш със себе си, щеше да ми изброиш десетки основателни причини защо това не може да стане. — Облегна бузата си на дланта му. — И щеше да сбъркаш. Защото единственото невъзможно нещо е да живея без теб.

— Съни…

— Погледни нещата от моя гледна точка. Винаги съм имала чувството, че съм изпреварила своето време и съм се родила в неподходяща епоха. Може би в твоята ще се чувствам повече на мястото си.

— Постъпката ти е ужасна и адски глупава. — След което той я премести в скута си и нежно я залюля. — Но, слава Богу, че си тук.

— Значи вече не ми се сърдиш?

За да й покаже колко бе вбесен, впи яростно устни в нейните.

— Днес, когато отказа да ме изпратиш, имах чувството, че си ми изтръгнала сърцето от гърдите. Но за мен това беше без значение, тъй като и без това го бях оставил при теб.

Очите й се замъглиха, ала тя успешно се справи със сълзите. Вместо това се усмихна.

— Колко поетично.

— Само не си въобразявай, че ще седна да ти пиша стихове. — Без да я пуска, Джейкъб се наведе и нагласи някакви копчета на контролното табло.

— Ще ме научиш ли да управлявам това чудо?

Изгледа я стреснато. Съни беше тук. Наистина. И беше негова. Завинаги.

— Изтръпвам при мисълта, като си представя, че може да караш пътнически кораб, пълен с невинни хора.

— Аз схващам бързо.

— Точно това ме плаши най-много. — Дръпна я към себе си, за да я облегне на рамото си. — Не съм много сигурен, че моят свят е подготвен за твоето нашествие.

— Важното е, че ти си готов да ме приемеш.

Отново я целуна, този път много нежно.

— Винаги съм бил готов.

Съни въздъхна и докосна устните му с ръка. Желанието веднага се надигна в него.

— Не можеш ли да оставиш това чудо на автопилот?

— Още не.

— Но извършихме преместването, нали?

Той се наведе към екрана.

— Още малко.

— Не, друго имах предвид. Коя година сме сега?

Джейкъб погледна скалата.

— 2254.

Призля й от тази цифра. Ала се успокои от допира на ръцете му.

— Следователно, аз съм на… 287 години. — Вдигна въпросително вежди. — Как се отнасяш към по-възрастните жени?

— Умирам си за тях.

— Запомни, че чак след като навърша триста, ще започна да се усмирявам. — Целуна го леко. — Но дотогава смятам да превърна живота ти в истински ад.

— Разчитам на това.

Заедно се загледаха в приближаващата се синьозеленикава сфера, която беше техният дом.

Стаята бе изпълнена с грохота на разбиващи се океански вълни. През прозрачната стена се разкриваше изглед към прорязваното от светкавици небе и кипящото море. Ухаеше на жасмин. Въпреки силния рев на вълните и гръмотевиците, се чуваше тиха, пулсираща музика.

— Видя ли, че пак се оказах права? — промърмори Съни.

Джейкъб се размърда на леглото, пухкаво като облак, и я притегли до себе си.

— Този път за какво?

— За бурята. — Знаех си, че нощта не е подходяща за лунни лъчи и тропически залези.

Наистина бе права. Но никак не му се искаше да го признае.

— Обстановката не беше чак от толкова голямо значение.

Тя се претърколи или по-скоро преплува разстоянието до него и се просна т горе му.

— Защо ме доведе тук? Защото ми беше разказвал за този хотел ли?

— Доведох те, за да се отпуснем за няколко дни.

— А, ето какво било. И кога ще започнем да се отпускаме? — Усмихна се доволно и започна да го целува по гърдите. — Ето, пак се напрегна.

Той прокара ръка по косата й.

— Откога сме женени?

Съни лениво докосна един бутон отстрани на леглото. Във въздуха проблеснаха цифри, показващи датата, часа и минутите и бързо изчезнаха.

— От пет часа и двайсет минути.

— Според моите изчисления, след петдесет години ще започнем да се отпускаме. — Ръката му се премести нагоре по голото й рамо. — Харесва ли ти?

— Кое? Това, че сме женени ли? — Беше изключително трогателен, като се опитваше да я убеди, че изобщо не е сантиментален. — Много ми харесва. И тъй като сме младоженци, позволено ни е да се поглезим малко. Това е най-романтичното нещо, което си правил за мен — да ме доведеш тук.