Нора Робъртс: Времената се менят

— Благодаря. — Той нежно стисна пръстите й. — Обичам те.

Либи отново се усмихна и тръгна към хижата.

— Съни там ли е?

Кал отново се обърна към брат си.

— Прибра се рано сутринта. — Постави ръка на рамото на Джейкъб, за да го спре. — Джей Ти, тя ме помоли да ти предам, че ти пожелава лек път, но не може отново да се сбогува с теб.

— По дяволите, пусни ме.

— Джейкъб… — Кал мина напред и блокира пътя на брат си. — Остави я. Съни сама го пожела. Повярвай, няма да й стане по-леко, ако те види още веднъж.

— И да си замина просто така? — Джейкъб се отскубна от хватката му. — Толкова е лесно, нали?

— Не съм казал, че е лесно. Никой по-добре от мен не знае как се чувстваш. Ако наистина я обичаш — продължи, — остави я сама да реши какво да прави.

Джейкъб вдигна ръце, обърна се и отстъпи. Заля го болка, граничеща с отчаяние и обида. Тя дори не искаше да го види за последен път. За нея той бе само спомен. А може би така е най-добре, помисли си обидено. Нека ме забрави.

След като не можеше да й предложи нищо по-добро, поне трябваше да уважи молбата й.

— Добре. Кажи й само, че… — Обърна се и тръгна, като мърмореше под нос някакви проклятия. Нямаше думи, с които да изрази чувствата си. Дори да притежаваше поетичния талант на Кал, пак щеше да е напълно безпомощен.

— Съни всичко разбира — успокои го Кал. — Хайде, ела да закусим.

Следобед Либи и Кал го закараха до кораба. Джейкъб през цялото време се чудеше дали Съни не гледа след тях през прозореца на стаята си. Погледна назад и я потърси с поглед, но точно тогава слънцето светеше право в стъклото и той нищо не видя.

Кал говореше, без да спира, опитвайки се да запълни с думи настъпилата празнота. Джейкъб забеляза, че подава ръка на Либи и успокояващо стисна нейната ръка.

А той бе лишен дори от това. От едно последно докосване.

Проклинайки Съни, слезе от колата.

— Всичко ще разкажа на мама и татко.

Кал кимна.

— И — умната! Искам да съм сигурен, че ще се прибереш жив и здрав и скоро ще ни ги доведеш на гости.

— Непременно ще се върна. — Джейкъб прегърна брат си.

— Обичам те, Джей Ти.

Въздъхна дълбоко и се обърна към Либи.

— Предай на сестра си, че рано или късно ще намеря обратния път.

— Разчитам на обещанието ти. — Либи преглътна напиращите сълзи и му подаде плик. — Съни ме помоли да ти го предам, ала само ако обещаеш да не го отваряш, докато не се върнеш в своето време.

Той протегна ръка, но тя не му го даде.

— Първо обещанието. Кал твърди, че държиш на думата си.

— Добре. Няма да го отварям, докато не се прибера у дома. — Сгъна внимателно писмото и го прибра в джоба си. След това я целуна първо по едната буза, после по другата и накрая — по устните. — Пази се, сестричке!

Очите й се наляха със сълзи.

— И ти също! — Зарови лице на рамото на Кал, когато Джейкъб стъпи на подвижния трап.

— Либи, той ще се върне. — Кал вдигна ръка за сбогом и я пусна, когато брат му се прибра в кораба. Усмихна се и притисна устни към косата на жена си, която горчиво ридаеше на рамото му. — Всичко е само въпрос на време.

В кораба Джейкъб се отърси от мисълта за Съни и се съсредоточи в полета. Процедурата по излитането беше съвсем рутинна, ала той методично провери всички показатели като пилот първа година. Не биваше да мисли за нея. Не можеше да си го позволи.

Предварително знаеше, че ще боли, но не си бе представял, че болката ще бъде толкова тъпа и мъчителна. Пръстите му застинаха на уредите.

Лампите премигнаха, когато включи горенето. През стъклото видя как Кал отмести Либи на безопасно разстояние. За последен път огледа гората, търсейки с поглед Съни. Нищо. Натисна последното копче на пулта.

Корабът се издигна меко, почти безшумно. Знаеше, че не бе хубаво да се бави, ала се задържа възможно най-дълго на ниска скорост, докато брат му не се превърна в малка точица на бяло-зеления фон на гората. Изруга, натисна докрай лоста и изстреля кораба в атмосферата.

Космосът му подейства успокояващо със своето тъмно безмълвие. Но той не търсеше спокойствие. Предпочиташе да изпитва гняв. Стисна здраво челюсти и задейства компютъра.

— Въведи координатите с направление към Слънцето.

„Координатите въведени.“

През предното стъкло Земята приличаше на красива пъстра топка.

Автоматично пое навигацията на кораба, докато премине през слаб метеоритен поток. Всъщност всичко бе толкова просто. Сега нямаше движение, нито търговско, нито пътническо. Нямаше патрулиращи кораби, с които да трябва да общува. Нямаше проверки.