Нора Робъртс - Времената се менят

Този път се усмихна без усилие.

— Много си подхождат, нали?

— Трябва да си напълно сляп, за да не го забележиш.

— Като оставим науката и логиката настрани, понякога чувствата се оказват по-точни от всяко уравнение. — Вече се почувства по-силна и протегна ръка. — Искам тази нощ да остана тук, при теб.

Притегли я към себе си, като внимаваше да не я смачка в прегръдките си.

— Ще се върна. — Когато тя поклати невярващо глава, той я отблъсна. В очите му гореше гняв. — Кълна си. Просто имам нужда от още малко време, за да завърша експеримента. Постигнах всичко това само за две години. След още две полетите насам ще станат също толкова елементарни, колкото совалките до Марс.

— Совалка до Марс — тихо повтори Съни.

— Само трябва да ми вярваш. — Отново я прегърна. — Когато свърша, ще разполагаме с много повече време заедно.

— Много повече време — прошепна тя и затвори очи.

Съни си тръгна, докато Джейкъб още спеше. Така бе най-добре. Не бе мигнала цяла нощ. Лежеше будна и се опитваше да намери изход от безнадеждната ситуация.

Той бе пуснал музика, някаква мечтателна и красива мелодия от композитор, когото не бе чувала. Тъй като още не беше роден. После бе нагласил светлините така, че кабината изглеждаше окъпана от лунни лъчи.

За да й осигури романтична обстановка. Вече разбираше какво бе имал предвид и го обичаше още повече. Искаше да й даде всичко възможно през тази последна нощ. И наистина го бе направил. Не бе й дал само онова, за което тя копнееше с цялото си сърце. Бъдеще с него.

Докато мислеше за обрата, настъпил в живота й, Съни изведнъж осъзна, че разглеждаше всичко в бяло-черни тонове. Правилно или неправилно, добро или зло. Но точно сега, в този най-важен момент от живота й, между доброто и злото имаше хиляди оттенъци.

Качи се в колата и, като караше бавно, за да помисли още, се върна в хижата. Как да се сбогува с него още един път? Беше прекалено болезнено. Дано само да я разбере правилно. И дано самата тя успееше да се разбере.

Спря зад хижата и остана известно време на волана, загледана в искрящия лед върху голите клони на дърветата на бледата светлина на утрото. И се заслуша в абсолютната тишина. Въздухът миришеше на сняг, изглежда всеки момент отново щеше да завали.

Потисна скръбта и тихо влезе в кухнята. Либи беше оставила на прозореца старата газена лампа. Когато я видя, Съни не успя да спре омразните сълзи. Преглътна мъчително и седна до дървената маса. Погали я по същия начин, както бе направил Джейкъб само преди няколко седмици.

— Много си подранила.

Вдигна поглед и видя сестра си.

— Здрасти — усмихна се и допълни, — мамче.

Либи инстинктивно постави ръка на корема си.

— Значи Джейкъб ти е казал. Исках сама да го направя.

— Голямата новина винаги е голяма, независимо от източника на информация. — Стана и я прегърна. Либи носеше нещо толкова хубаво в себе си, че поиска да се вкопчи в нея. — Прилошава ли ти сутрин?

— Не. Никога не съм се чувствала толкова добре.

— Не е зле Кал малко да те поглези.

— Няма нужда. — Либи се отдръпна и погали сестра си по косата. Забеляза, че очите й са замъглени и тъжни. — А ти как си?

— Добре. — И тъй като краката й отново омекнаха, Съни се извърна и седна до масата. — Извинявай, че вчера избягах така.

— Няма значение. — Либи беше с огромен пуловер и клин, любимата й екипировка в планината. Докато я разглеждаше, Съни реши, че сестра й още повече се бе разхубавила. Дали и тя някога щеше да носи в утробата си дете?

— Направо го размазах.

— Правилно — кимна одобрително Либи. Машинално напълни чайника с вода и го сложи на газовия котлон. — Искаш ли да закусиш?

— После.

— Съни, толкова съжалявам.

— Недей. — Съни протегна ръка и докосна ръката на сестра си. — Нищо лошо не се е случило.

— Ала ти наистина го обичаш.

— Така е.

Либи най-много от всичко искаше сестра й да е също толкова щастлива, колкото нея. Допря бузата си до косата й.

— Кал каза, че Джей Ти смятал да поработи още върху уравненията. Искал да направи пътуването във времето по-безопасно и по-достъпно, ако може така да се каже.

— Да, той ми каза.

— Джейкъб е блестящ учен, Съни. Почти гениален. Не го зная само от хвалбите на Кал. Прочетох цялата му биография. А и след като е успял да осъществи това пътуване само след двегодишен труд. Веднага, щом приключи с експериментите, той пак ще се върне.

— Надявам се да успее. — Съни затвори очи. — Искрено се надявам. — Тихо се засмя и зарови лице в ръцете си.