Нора Робъртс - Времената се менят

А тя искрено се ненавиждаше. Искаше да го удари, да го заболи за това, което си беше позволил да й причини. Ала бе в състояние само да се притисне към него и да приеме утехата, която й предлагаше.

Джейкъб се изправи внимателно, без да я пуска. Искаше да я успокои, да я защити, да й обясни колко я обича. Да я утешава, докато сълзите пресъхнат и тялото й отново се отпусне. А най-много от всичко копнееше да й покаже, че тя бе най-хубавото нещо в живота му.

Съни не можеше да спре сълзите си, въпреки че искрено се презираше. Дори нямаше сили да го удари. Можеше само да се сгуши в него и да се остави на нежността, с която я прегръщаше.

Той я отнесе в своята кабина и намали осветлението. Постави я на мекия воден матрак, застлан с бледосини чаршафи. Стените също бяха сини. Спокоен, ненатрапчив цвят. Без да я пуска, легна до нея. Сълзите й продължаваха да мокрят бузата му.

Когато риданията й започнаха да отслабват, нежно прокара пръст от слепоочието до шията й. Устните й бяха мокри и трепереха. Когато се опита да я целуне, тя се извърна настрани.

— Съни… — Чувстваше се неудобно. Докосна я по рамото. — Моля те, кажи нещо.

Тя дори не си направи труда да отмести ръката му. Просто лежеше, вперила невиждащ поглед в бледосинята стена.

— Каква съм глупачка. Да рева, и то за кого? За теб.

Доколкото му бе известно, никога друга жена не бе плакала за него. Или поне не в ръцете му.

— Не исках да те заболи.

— Винаги боли, когато те лъжат.

— Не съм те лъгал. Просто не ти казах цялата истина. — На него това му се струваше съвсем логично. Но се съмняваше, че Съни щеше да го приеме.

Тя се изсмя.

— Нима и в двайсет и трети век се използват същите изтъркани доводи? — Ето, каза го на глас. Двайсет и трети век. А тя се намираше в нещо, което можеше да се определи само като космически кораб, и то с мъж, който щеше да се роди много време след смъртта й. Колко би искала всичко това да е само сън, ала болката беше прекалено истинска.

— Дойдох за брат си — обясни й Джейкъб. — Нямах намерение да се влюбвам в тебе. Стана някак прекалено бързо.

— Сама съм си виновна.

— Погледни ме в очите.

Съни само поклати глава.

— Хайде просто да го забравим, Джей Ти. Мъжете като теб си въобразяват, че във всеки век трябва да ги чака по една жена.

— Казах да ме погледнеш. — Изгубил всякакво търпение, здраво я разтърси за раменете и тя бе принудена да го погледне в очите. — Обичам те.

Думите проникнаха в съзнанието й и отслабиха съпротивата. Гневът остана единствената й защита.

— Очевидно понятието за любов доста се е променило с вековете. Спи си спокойно. Нищо ми няма. И без теб ще се оправя.

— Ще ме изслушаш ли най-после?

— Няма значение какво ще кажеш.

— Нищо няма да ти стане, ако просто ме изслушаш.

Съни яростно разтърси глава. Сълзите бяха пресъхнали и отново бе готова да се нахвърли върху него.

— Никога не си имал намерение да прекараш живота си с мен. За теб това бе само случайно стечение на обстоятелствата. Не мога да те виня. Нищо не си ми обещавал, само намекваше. Дори не се наложи да използваш изтъркания номер с вечерята на свещи и хубаво вино, за да предизвикаш звезди в очите ми. — Тя си помисли, че всъщност имаше звезди. И че се бе поддала на блясъка им. — Както и да е. Аз сама нося отговорност за чувствата си. Но не мога да ти простя и те презирам за това, че не беше честен с мен.

— Беше прекалено сложно. Не знаех как ще го приемеш.

— Нали уж учените обичат да правят експерименти. А ти си учен, нали?

— Да. Добре. Истината е, че докато бяхме заедно, не исках да мисля за нищо, освен за теб. — Съни само сви рамене и понечи да се отмести, ала той не й позволи. — Щом искаш честен отговор, трябва да ме изслушаш. Каквото и да съм направил, беше просто защото не можех да спра. И не исках. Ако съм сбъркал в нещо, то е, че престанах да разсъждавам разумно. Не виждах как да ти обясня кой съм и откъде идвам. Чувствах, че започвам да се влюбвам и окончателно се обърках. Дори не знаех как очакваш да се държа. — Смутено я погали по бузата. — Съни, мислех, че нямам право да ти кажа истината. И не знаех как- — Спря и изруга. — Ако имах възможност, щях да ти осигуря повече романтика. Но не съм ти приготвил подарък.

— Подарък? — Мислеше, че бе прекалено изтощена и нямаше да има сили да се ядосва повече. Оказа се, че се бе подценила. — За какво, по дяволите, намекваш?

— За романтика — отвърна още по-притеснено. — За проява на внимание, комплименти, подаръци.