Нора Робъртс - Времената се менят

— Той наистина ми каза, че експериментира върху преместване във времето. — Отново се заля в смях, нервен и неконтролируем. — Страхотно! — После стисна очи. Всичко е само сън, каза си. Някакъв ужасен, странен сън. Кошмар. Но когато отвори очи, нищо не се бе променило. — Имам чувството, че някой си прави с мен жестока шега. — На долния етаж се затвори входната врата и Съни скочи на крака. — Отивам да си изясня нещата с него. И то веднага.

— Защо първо не… — Либи замълча, когато Съни се извърна рязко и изфуча от стаята. — Няма значение. — Отпусна се на леглото, докато сестра й тичаше надолу по стълбите.

Ала попадна на Кал, а не на Джейкъб.

— Къде е? — попита само.

— А, той е на… Навън. Либи горе ли е?

— Да. Разстроена е.

— Нямаше защо да се тревожи.

Това, което видя в очите му, й даде отговор на някои въпроси и тя се успокои.

— Радвам се, че си схванал какъв незаслужено щастлив кретен си, Кейлъб.

— И аз много те обичам.

Почувства се достатъчно благородна, за да го целуне по бузата. После, реши. По-късно внимателно ще обмисля. И вероятно ще се побъркам. Но сега имаше да свърши нещо много важно.

— А къде е онзи идиот, брат ти? И не се опитвай да увърташ. Либи всичко ми разказа.

Ала той продължаваше да е нащрек.

— Какво ти е казала?

Съни наклони глава встрани.

— Смяташ ли, че съм позакъсняла да те поздравя с „добре дошъл в двайсети век“?

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Не, не е късно. Джей Ти остана на кораба. На пет километра в североизточна посока. Просто върви по следите на роувъра. — Хвана я за ръката, преди да бе успяла да хукне. — Никак не му е леко, Съни. Нанесох му голям удар.

— О, нищо му няма. Чакай само да видиш аз как ще го халосам!

Кал понечи да каже още нещо, но навреме се усети. Джейкъб знаеше как да се грижи за себе си. Обърна се и тръгна нагоре по стълбите при жена си.

Тя продължаваше да седи на леглото, вперила невиждащ поглед в прозореца. Лицето й беше спокойно, ръцете — свити в скута и леко притиснати към новия живот в утробата й. Прониза го чувство на безкрайна обич.

— Здравей.

Либи цялата подскочи, ала си наложи да се усмихне.

— Здрасти. Ден, пълен с изненади, нали? — Скочи от леглото, преди да бе успял да каже нещо. — Имам да върша десетки неща. Още не съм оправила багажа, а за довечера искам да приготвя за хапване нещо по-специално.

— Чакай малко. — Кал я хвана за ръцете, докато се опитваше да мине покрай него, и я прегърна. — Обичам те, Либи.

— Да, зная. — Прислони чело на рамото му и остана така за миг.

— Не, струва ми се, че не го знаеш. — Нежно я отмести и изпитателно се вгледа в лицето й. — След всичкото време, откакто сме заедно, ти още не си го разбрала. Как можа да си помислиш, че ще те оставя и ще си тръгна? — Тя само завъртя глава и нищо не каза. — Седни за малко — прошепна той.

— Кейлъб, не зная какво да кажа. — Либи пак седна на леглото и нервно преплете пръсти. — Представям си какво си почувствал, когато видя тук брат си, за когото мислеше, че никога няма да видиш. Сигурно ти е напомнил за всичко и всички, с които неволно си се разделил.

— Свърши ли? — Единственият отговор бе отчаяно свиване на раменете. — Джей Ти ми показа копие на писмото, което е намерил в нашата времева кутия. — Разтвори пръстите й, обви ги със своите и седна до нея. — Не го е чел — продължи Кал. — Писмото още беше в плика.

— Как е направил копие, след като… — Замълча и притеснено се засмя. — Извинявай, зададох глупав въпрос.

— Нали ти го беше сложила в капсулата, за да го прочета, когато се върна у дома. — Извади писмото от джоба си и тя се намръщи. Изглеждаше абсолютно по същия начин, както когато го бе пъхнала в кутията. Но все пак… Хартията беше различна, осъзна Либи, когато го пипна. По-плътна и по-здрава. А може би не беше и хартия. Поне според нейните представи. — На връщане от кораба спрях да го прочета. — Разтвори писмото на коленете си. — Дори дотолкова да си бях загубил ума, че да си тръгна, това писмо веднага щеше да ме върне при теб.

— Не го написах с тази цел.

— Зная. — Взе ръката й и я целуна. — Ала то е много важно за мен. Помниш ли какво пишеше?

— В общи линии, да.

— Ето това, например. — Кал прочете на глас: — „Искам да знаеш, че дълбоко в сърцето си искам да си там, където се чувстваш най-добре.“ — Остави писмото и я погледна. — Вярно ли е?

— Да.

— Тогава трябва да си щастлива, защото съм точно там, където се чувствам най-добре. — С продължителни, бавни целувки я положи на леглото. — Там, където си ти.