Нора Робъртс - Времената се менят

В гърдите на Джейкъб припламна искрица съчувствие, ала той го прогони. Сега не беше време да мисли за Съни.

— Мислехме, че си загинал. Почти шест месеца не знаехме, че си жив.

— Съжалявам.

— Наистина ли? — Джейкъб се извърна към предното стъкло и се загледа в снега навън. — Пет месеца и двайсет и три дни, след като те обявиха за безследно изчезнал, корабът ти се разби на около шестдесет километра от базата „Макдауъл“ в Баия. Празен. След това получихме рапорта ти. — Погледът му отново припламна гневно. — А аз трябваше да наблюдавам как мама и татко за втори път преживяват смъртта ти.

— Исках да ви съобщя къде съм. И защо съм тук. Джей Ти, не го направих нарочно. Ти сам си видял скоростната кутия.

— Да, видях я. — Челюстта му се отпусна. — Невероятно е как си останал жив. Изчислих фактора вероятност да си се измъкнал цял и невредим от хиперпространството. Нямаше никакъв шанс. — Джейкъб за пръв път се усмихна. — Но ти винаги си бил адски добър пилот.

— Така е, ала не можеш да въведеш съдбата си в компютър. — През последните месеци много бе мислил за това. — Либи е моето предопределение, Джей Ти. Каквито и изчисления да правиш за следващото хилядолетие, това няма да се промени. Колкото и да те обичам, не мога да я изоставя и да се върна с теб.

Джей Ти мълчаливо го наблюдаваше. Най-неприятното бе, че напълно го разбираше. Само преди няколко седмици щеше да спори с брат си, да му се кара и да крещи. Като нищо беше готов да затвори Кал в някоя кабина и да го върне у дома, без изобщо да го пита какво иска.

— Нима и тя те обича толкова много?

На устните на Кал заигра призрачна усмивка.

— Либи никога не ме е молила да остана. Дори направи всичко възможно, за да ми помогне с подготовката за обратния полет. Искаше да тръгне с мен. Беше готова всичко да изостави.

— Вместо това обаче ти реши да останеш при нея. И ти се отказа от всичко.

— Мислиш ли, че ми беше лесно? — попита Кал. Стана рязко от креслото, изпълнен с гняв и притеснение. — Това беше най-трудното решение в живота ми. По дяволите, нямах избор. Не бях сигурен дали корабът ще издържи обратния път и не можех да рискувам живота й. Бях готов да жертвам своя, но не и нейния. А без нея за мен няма живот.

Колкото и да не искаше, Джейкъб го разбираше много добре.

— Две години работих непрекъснато, докато усъвършенствам процеса на преместване във времето, докато проектирам този кораб и наглася всички уравнения. Не твърдя, че окончателно съм приключил с изследванията, ала постигнах фактор на успеха 88.57 процента. Ела си у дома, Кал, и я вземи със себе си.

Брат му се загледа в предното стъкло. През последната година бе научил много неща. Най-важното от тях бе, че животът е сложно нещо. И че сериозните решения не се вземат лесно.

— Има още нещо, което не си включил в своите изчисления, Джей Ти. Либи е бременна.

Съни нищо не каза. През последните двайсетина минути ту си мислеше, че сестра й е слънчасала, ту че самата тя неусетно се е побъркала.

Двадесет и трети век. Черни дупки. Космически кораби. Потъна в мълчание, след като Либи й разказа за командировката до Марс — Божичко, до Марс! — и как Кал попаднал в неотбелязана на картата черна дупка. Именно тази дупка, поради невероятното съчетание от късмет, неговия талант на пилот и мистериозния пръст на съдбата, го бе изстреляла назад във времето — от средата на двайсет и трети век в пролетта на миналата година.

Така нищо неподозиращият Кал, пилот на галактически товарни кораби и любител на хубавата поезия, бе осъществил пътуване във времето.

Пътуване във времето.

О, Божичко, помисли си за пореден път. Пътуване във времето.

Много добре си спомняше загадъчната усмивка на Джейкъб, когато говореше за своите експерименти. Но това означава, че… Не. Дълбоко си пое дъх, за да се успокои и реши да не позволява на буйното си въображение да се развихри.

Сигурно беше шега. Никой никога случайно или по друг начин не преминаваше просто така през времето и не се влюбваше. Напомни си, че Джейкъб бе от Филаделфия и изпи брендито на екс. Той беше само учен с малко по-лош характер и нищо повече.

— Не ми вярваш — въздъхна Либи.

Внимание и търпение, каза си Съни и прокара ръка през косата си. Сестра й имаше нужда от грижи и внимателно отношение.

— Миличка, хайде спокойно да си поговорим.

— Мислиш, че си въобразявам.

— Не зная какво да мисля. — Съни се прокашля и започна. — О кей. Искаш да ме убедиш, че Кал е бивш капитан от… Как беше?