Нора Робъртс - Въпрос на избор

По-късно си тръгна щастлив с две кутийки за енфие от осемнайсети век. Преди да успее да попълни фактурата, Джесика чу бръмчене на кола. Погледна навън и видя как големият камион за доставки завива към магазина. Прочете надписа отстрани и леко се намръщи. Можеше да се закълне, че стоката, която Майкъл беше напазарувал, трябва да пристигне едва на следващия ден.

Щом разпозна шофьора, тя му махна и тръгна към входната врата, за да го посрещне.

— Привет, мис Уинзлоу.

— Здрасти, Дон. — Пое товарителницата, която й подаде, като измърмори нещо за това, че го е очаквала чак утре.

Той сви рамене.

— Господин Адамс ускори работата.

— Хм. — Продължи да разглежда списъка, като подрънкваше с ключовете в джоба си. — Е, изглежда, този път е надминал себе си. И още една доставка в събота. Не знам… О! — Очите й светнаха от удоволствие, попадайки на един от предметите. — Писалище! От епохата на кралица Ана. Смятах да кажа на Майкъл да се оглежда за нещо такова, после забравих. Трябва да е пръст на съдбата. — Разбира се, първо трябва да го разопакова, поне да го погледне. Не, най-добре да следва импулса си, реши Джесика. Усмихна се и отново насочи вниманието си към шофьора. — Другото остава тук, но това отива у дома. Имаш ли нещо против?

— Ами…

Лесно е да постигнеш своето с усмивка. Джесика вече виждаше бюрото в предния салон.

— Ако няма да те затрудни много… — добави тя.

Шофьорът пристъпи от крак на крак.

— Предполагам, че може да стане. Джо няма да има нищо против. — Вдигна палец към партньора си, който вече беше отворил широката двойна врата на камиона.

— Благодаря. Наистина оценявам жеста. Писалището е точно това, което търсех.

И с чувство на победител, Джесика влезе в задната стая за още чай.

Както обикновено, Джесика се втурна през входната врата.

— Бетси! — Преметна чантата си на колонката в основата на стълбището. — Пристигна ли? — Без да дочака отговора, тя се втурна към предния салон.

— Откакто станахте на шест, все ви повтарям да не бързате толкова — излезе откъм салона Бетси и препречи пътя й. — Тогава поне ходехте с прилични обувки.

— Бетси! — Джесика я дари със силна, припряна прегръдка, която издаваше едновременно нетърпение и привързаност. — Пристигна ли?

— Да, пристигна, естествено. — Икономката издърпа престилката си, за да я оправи. — И си стои в салона, точно както ми заръчахте. И там ще си остане, независимо дали ще вървите нормално, или ще тичате като луда.

Джесика вече беше профучала покрай нея.

— О, прекрасно е! — Нежно прокара пръст по дървото, после бързо се зае да го огледа от всички страни. Беше изящно, ефирно произведение. Бюро за жена. Джесика отвори наклонения капак и въздъхна при вида на непокътнатата му вътрешност. — Наистина е прекрасно! Чакай само Дейвид да го види! — Отвори едно от вътрешните чекмедженца. То се плъзна гладко. — Точно такова си търсех. Какъв късмет, че Майкъл е попаднал на него. — Клекна и прокара ръка по едното от изваяните му крачета.

— Хубаво е — потвърди Бетси и си помисли, че резбата ще отвори допълнителна работа при бърсането на прах. — Но се обзалагам, че можехте да го продадете и за доста хубави пари.

— Предимството да имаш магазин е, че можеш да запазиш част от стоката за себе си — изправи се Джесика и отново затвори капака. Трябва му само някаква интересна малка мастилница или може би някоя порцеланова кутийка, която да постави отгоре.

— Вечерята е почти готова.

— О, вечерята! — Джесика тръсна глава и се върна към реалността. — Господин Слейдърман… — Цял ден не му обърнах внимание. — Горе ли е?

— В библиотеката — нацупено обяви Бетси. — Цял ден. Дори не излезе за обяд.

— Олеле! — Джесика прокара ръка през косата си. Не приличаше на мъж, който ще прояви особено търпение към безпорядъка. — Наистина ми се искаше аз да го въведа там. Е, ще се наложи да използвам чара си, за да не го загубим. Какво има за вечеря? — попита през рамо.

— Задушени свински котлети и картофено пюре.

— Това трябва да помогне — промърмори Джесика и се насочи към вратата на библиотеката.

Бавно я открехна, колкото да промуши главата си. За някои неща, помисли си тя, човек не трябва да бърза. Беше седнал на дългата работна маса, заобиколен от купчини с книги. Пред него лежеше дебел бележник, а моливът в ръката му беше застинал някъде по средата. Косата му падаше над челото, но видя съсредоточено свъсените му вежди. Или сърдито, каза си Джесика и извади най-чаровната си усмивка.