Нора Робъртс - Въпрос на избор

— Майка ти хареса ли фигурката?

Той объркано свъси вежди.

— О, да. Да, хареса я.

Останаха в мълчание, подчертано от пукота на дървата и заглъхващите ноти. Има твърде много за казване, помисли си Слейд. Или няма какво да се каже. Още веднъж се прокле, че не прояви достатъчно воля, за да стои настрана.

— Върна ли се на работа? — попита на глас.

— Да. Имаме цял куп клиенти, откакто се прочухме. Предполагам, че постепенно ще намалеят. Напусна ли полицията?

— Да.

Отново настъпи тишина, още по-плътна. Джесика с взираше в клавишите на пианото, сякаш се кани да напише симфония.

— Искал си да приключиш работата си, така ли? — изрече тихо тя. — Аз недовършена работа ли съм, Слейд?

— Нещо такова — промърмори той.

При тези думи тя вдигна глава и му хвърли унищожителен поглед. После се обърна и се приближи до прозореца.

— Добре тогава — прошепна едва чуто. Пръстът й започна да чертае сложен лабиринт по стъклото. — Мисля, че казах на представителите на властта точно каквото трябва. В болничната ми стая непрекъснато пристигаха мъже в тъмни костюми. — Отпусна ръка край тялото си. — Защо не дойде да ме видиш… или поне не се обади? — Гласът й укрепна, докато се взираше в отражението на лампата в прозореца. — Не трябваше ли да има някакъв последен разговор за отчета ти… или за това дойде тази вечер?

— Не знам защо дойдох, по дяволите! — отвърна той сърдито, после остави празната си чаша. — Не дойдох да те видя, защото не исках да те виждам. Не ти се обадих, защото не исках да говоря с теб.

— Е, това определено изяснява нещата.

Слейд пристъпи към нея, спря се, после пъхна ръце в джобовете си.

— Как е ръката ти?

— Добре е. — Посегна разсеяно да докосне раната, която бе заздравяла, и си помисли за онази, която не беше. — Докторът каза, че дори няма да ми остане белег.

— Страхотно. Направо страхотно. — Слейд измъкна пакет цигари, после ги захвърли на масата.

— И аз се радвам — спокойно продължи Джесика. — Не обичам белезите.

— Наистина ли мислеше онова, което каза? — Изскочи от устата му, преди да успее да го възпре.

— За белега ли?

— Не, не за проклетия белег! — Прокара обезсърчено ръка през косата си.

— Опитвам се винаги да говоря само това, което наистина мисля — тихо изрече тя. Сърцето й се беше качило в гърлото, докато се опитваше да произнася внимателно всяка дума.

— Каза, че си влюбена в мен. — Всеки мускул по тялото му се напрегна. — Сериозно ли го каза?

Джесика пое дълбоко дъх и се извърна обратно към него. Лицето й беше спокойно, погледът — уверен.

— Да, сериозно.

— Това е изкривеното ти чувство за благодарност — отвърна той, после отиде до огъня и отново се върна.

Нещо в нея започна да се стопля. Джесика усети как едновременно я изпълва облекчение и смях.

— Мисля, че бих могла да направя разлика — отбеляза тя. — Понякога съм много благодарна на месаря за някое хубаво парче, но не съм се влюбила в него… все още.

— О, много забавно — хвърли й гневен поглед Слейд. — Не виждаш ли, че всичко беше заради обстоятелствата, поради самата ситуация?

— Така ли? — усмихна се Джесика, докато се приближаваше към него. Слейд отстъпи назад.

— Не искам абсолютно нищо от теб — каза й той разгорещено. — Искам добре да го разбереш.

— Мисля, че разбирам. — Повдигна ръка и докосна лицето му. — Мисля, че много добре разбирам.

Хвана я за китката, но не успя да събере сили да я отблъсне.

— Знаеш ли какво изпитах, докато те държах в безсъзнание… и с ръце, изцапани от кръвта ти? Знаеш ли какво ми беше да те видя в онова болнично легло? Виждал съм трупове с повече цвят. — Усети как пръстите му леко потрепериха, преди да пуснат китката й. — По дяволите, Джес! — прошепна и рязко се отдръпна, за да си налее още скоч.

— Слейд… — обви ръце около кръста му Джесика. Как не се беше сетила за това? — запита се тя. Защо не беше проумяла, че той ще обвинява себе си? — Аз бях тази, която се оказа в неподходящ момент на неподходящо място.

— Недей! — Постави ръце върху нейните и решително ги издърпа. — Нищо не мога да ти предложа, не разбираш ли? Нищо. Различни полюси, Джес. Ние дори говорим на различни езици.

Ако беше с лице към нея, щеше да види появилата се бръчица между веждите й.

— Не знам за какво говориш.

— Погледни това място! — посочи с жест стаята, докато се извърташе към нея. — Къде живееш, как живееш. Това няма нищо общо с мен.

— О! — нацупи устни и се замисли тя. — Значи си бил сноб.