Нора Робъртс - Въпрос на избор

— Куршумът си е куршум — измърмори Слейд. Усети топлата й кръв по ръцете си и преглътна. По голия му гръб се плъзна струйка пот. — Дявол да го вземе, Джес, какво се опитваше да направиш, като подскочи така? Знаех как да се справя.

— Ужасно съжалявам. — Главата й леко се олюля, когато я отметна назад и се опита да го фокусира с поглед. — Колко невъзпитано от моя страна да препреча куршума, предназначен за теб.

— Не се прави на умна сега — отвърна през зъби той. — Кълна се, че ако от теб не се лееше кръв, щях да те натупам. — Искаше да я вземе в ръцете си, но се ужасяваше, че ще се разпадне. Гърлото му пресъхна от собственото му тежко дишане. След като приключи с бинтоването на раната, Слейд здраво я задържа с ръка. — Сигурно си видяла този номер в някой от глупавите си филми. Затова ли се хвърли върху пистолета?

— Не. — На Джесика й се струваше, че плува, докато Слейд я водеше към един стол. — Всъщност, сержант, направих го, защото помислих, че ще те убие. Тъй като съм влюбена в теб, не можех да позволя такова нещо. — При тези нейни думи той се закова на място и сведе поглед към нея. Когато отвори уста, за да проговори, установи, че е неспособен да издаде дори и звук. Ръката му пусна рамото й, което не беше ранено. — Ужасно съжалявам — изрече с натежал глас Джесика, — но мисля, че ще припадна.

Последното, което успя да чуе през жуженето в главата си, беше порой ругатни.

Джесика постепенно дойде в съзнание сред мъгла от белота. Имаше усещането, че тялото й се рее отделно от съзнанието. Дори постоянното пулсиране в рамото изглеждаше като отделено от нея. Бялото помръкна до сиво, после постепенно отново се проясни.

С притъпено от лекарствата любопитство премести внимателно поглед. Всички стени са бели, отбеляза мислено. На прозорците имаше хоризонтални щори, през които се мяркаха ивици тъмно небе. Щорите също бяха бели, както и превръзката през рамото, което не чувстваше като част от себе си. Спомни си!

Въздъхна и се загледа в синя пластмасова кана и чиста пластмасова чаша. Болница, помисли си с недоволна гримаса. Мразеше болници. Някакво лице се надвеси над нея и закри полезрението й. Кехлибарените очи се вгледаха в светлосини. Доста приятни очи, реши Джесика, върху гладко, кръгло лице със съвсем лека двойна брадичка. Забеляза бялата престилка и стетоскопа.

— Доктор — изрече с пресипнал глас, който я накара да се намръщи.

— Как се чувствате, мис Уинзлоу?

Джесика се замисли сериозно за момент.

— Все едно, че са ме простреляли.

Той гръмко се разсмя и напипа пулса й.

— Разумен отговор — ще се оправите.

— Колко време… — Навлажни пресъхналите си устни и опита още веднъж. — Колко време съм тук?

— Малко повече от час. — Извади миниатюрно фенерче и насочи лъча към дясното й око, после към лявото.

— Струва ми се, че са минали дни.

— Лекарствата са ви упоили. Някаква болка?

— Само пулсиране. Ръката все едно, че не е моя.

Докторът се усмихна и я потупа.

— Вашата си е.

— Слейд. Къде е Слейд?

Челото му се сбърчи, после се проясни.

— Сержантът? През повечето време бродеше по коридора като луд. Не пожела да изчака във фоайето, както му наредих.

— Повече го бива той да нарежда. — Джесика повдигна глава от възглавницата и отново я отпусна, след като стаята се завъртя пред очите й.

— Лежете спокойно — строго каза докторът. — Ще прекарате известно време при нас.

Бръчицата се появи между веждите й.

— Не обичам болници.

— Жалко — отново потупа ръката й той.

— Нека се видя със Слейд — помоли тя с най-уверения глас, който успя да изтръгне. Клепачите й заплашваха да се затворят и тя ги задържаше с усилие. — Моля ви! — добави тихо.

— Мисля, че и вие не приемате нарежданията по-добре от него.

— Не — усмихна се плахо.

— Ще го пусна, но само за няколко минути. — А после, продължи наум, докато се взираше в очите й, ще спите през следващите двайсет и четири часа.

— Благодаря.

Докторът кимна разсеяно и прошепна нещо на влязлата сестра.

Слейд крачеше напред-назад из болничния коридор. През ума му препускаха десетки мисли, десетки опасения. В дясното му слепоочие пулсираше болка. Беше толкова бледа. Не, само от шока е, ще се оправи. Остана в безсъзнание по целия път с линейката. Така беше по-добре — иначе можеше да я боли. Господи, къде е докторът? Ако й се случи нещо… Стомахът отново го присви. Слейд преглътна мъчително и принуди мускулите си да се отпуснат, а страхът му премина в гняв. Болката се разпростря към тила. Ако не го пуснат скоро да я види, ще…